Дипломатическият институт на 10 години – разговор с трима директори на ДИThe Bulgarian Diplomatic Institute has turned 10 – interview with three BDI directors

През 2013 г. се навършват 10 години от създаването на Дипломатическия институт при Министъра на външните работи и 5 години от първия брой на списание „Дипломация“. По този повод списанието публикува на страниците си разговор с три ключови фигури в изминалите години на създаване на Института, които разговарят за историята на ДИ и хвърлят и поглед напред – д-р Здравко Попов, първи директор на ДИ /2004-2006/ и настоящ гл. редактор на сп. „Дипломация”, проф. Милан Миланов, директор на ДИ /2006-2009/ и инициатор и първи гл. редактор на сп. „Дипломация”, и Таня Михайлова, директор на ДИ /от 2010 досега/ и член на ред. колегия на сп. „Дипломация”.

         Таня Михайлова: Историята на Дипломатическия институт е кратка, но за сметка на това много наситена и тук сме онези трима, които имат пряко отношение към нея: създателят на Института – д-р Здравко Попов, вторият титулярен директор – проф. Милан Миланов, и моя милост, която в момента има честта да ръководи Института.

Ще поговорим за това какво е провокирало създаването на Дипломатическия институт, какво в неговото развитие е било трудно, какво ни е мотивирало, за мястото му в системата на МВнР, за екипа на ДИ. Ние тримата сме представители на три генерации – като възраст и като опит. И всеки един от нас е дал до този момент своя принос, отношение и стил. Това е формирало Института, и обратно – Институтът е дал на всеки един от нас нещо в кариерата, в живота. Ето за тези неща ще поговорим днес.

 

Д-р Здравко Попов: Мога да кажа, че идеята за създаването на – ще го нарека, дипломатическа школа, защото думата “институт” се появи по-късно, е идея, която е горе-долу от времето на “промените”. На различни места и в различни институции се коментираше сложността или възможността да се създаде една такава школа, която да поеме именно подготовката на дипломацията ни във връзка, първо – с промяната на приоритетите на външната политика на България, второ – със самата реформа в дипломатическата служба, и трето – с подготовката за преговори за членство в различни съюзи като НАТО и ЕС и търсене на ново лице на дипломацията ни по света. Тази идея се обсъждаше в кулоари, обсъждаше се дори на конференции, но реално започна да изкристализира едва след 2001-2002 г., когато и самите процеси на преговори и практически ангажименти на България към НАТО и ЕС станаха по-ясни, по-очевидни. Погледнато в такава ретроспекция, може би все пак трябва да отдадем дължимото на правителството на Симеон Сакскобурготски, защото то се оказа най-рецептивно към подобна идея и благодарение именно на тази позитивна нагласа тя стана факт. Що се отнася до конкретните детайли, тук трябва да споменем имената на хората от дипломатическата професионална общност, които безспорно са поели ангажимент към тази идея и към самия проект. Те направиха възможно предложението, което да прозвучи достатъчно убедително именно на нивото, на което трябваше да се вземе решение за създаването на тази дипломатическа школа. Бих споменал името на тогавашния заместник-министър Петко Драганов, който беше много активно ангажиран с дискусията относно профила, модела, начина, по който може да стартира такъв проект. Трябва да спомена задължително нашия посланник тогава в Хага Валентин Порязов, който има пряк принос за възможността ние да установим много близки работни, а в последствие оформили се като стратегически тип връзки с МВнР на Холандия и с Института за международни отношения “Клингедал”. Бих споменал и д-р Златко Димитров, който също беше привърженик на идеята за дипломатическа школа много преди това. Тези хора имат своя принос, но всички имена в момента няма как да изброя. Естествено, на върха на цялата тази общност имахме добрия шанс с министър Соломон Паси, тъй като без неговата подкрепа и лично съдействие на нивото на правителство и впоследствие – на международната общност, нямаше да го има този институт във вида, в който го познаваме.

Също така Институтът нямаше да бъде това, което представлява, без най-първия свой екип, благодарение на който придоби такъв ясен вид. Дипломатическият институт е създаден на 23.09.2003 г., с решение на Министерския съвет, но практически стартира на 01.01.2004 г. Така че в този период между септември и началото на януари това ново тяло не беше предвидено нито в бюджета, нито, така да кажа, във вътрешния правилник на МВнР. Тоест, беше нужно да има някакъв подготвителен период от създаването на административното решение до практическото стартиране. На 01.01.2004 г. със заповед аз бях назначен за директор на ДИ и съответно започнах да назначавам първия състав. Биляна Дечева (сега началник на отдел „Обучителни програми и проекти” в ДИ) беше може би първият човек, който назначих. Тя се съгласи да напусне МВнР, за да дойде да работи в ДИ, което беше хубав жест от нейна страна, защото, вие знаете, големият интерес на младите хора е да правят кариера в дипломацията и в дипломатическата администрация. Светлозар Ковачев (сега главен експерт в ДИ) също беше един от първите в екипа и трябваше да създаде представата ни за начина, по който ще бъде този институт и в националното, и в международното пространство чрез съвременни електронни връзки и образи. Не бих пропуснал и Стояна Русинова (сега дипломат в посолството ни в Казахстан), защото тя беше първият началник на отдел в Института и също доста активно се ангажира в тази работа. Така че, хубаво е да споменем имената на тези, които активно са започнали да работят в ДИ от първите дни.

 

            Списание „Дипломация”: Основната идея за създаване на ДИ е България да има своя дипломатическа школа. И все пак, 10 години по-късно ние виждаме, че ДИ има доста по-широка сфера на дейност, освен обучителните курсове. Интересно е да разберем как точно са се разширявали дейностите и кои са били причините и мотивите за това?

 

            Проф. Милан Миланов: Първо искам да добавя нещо към причините за създаването на Дипломатическия институт. Историята на ДИ беше ясно очертана от първия директор – моят добър колега и приятел Здравко Попов. ДИ възниква именно защото назрява необходимост от него. Много хора в тогавашното ръководство на МВнР, както и в по-следващите ръководства, разбираха, че България не може без подобен род институция – било то институция, която ще се нарича “академия” – едновременно образователна институция със студенти, или само школа с практическа насоченост. Може би названието “институт” обединява и двата елемента и работата му също води към тези два елемента. Винаги сме казвали, че визитната картичка на ДИ е неговата обучителна дейност. Тя е и много полезна, макар че не всички ръководства на министерството, според моето усещане, са приемали много близо идеята. Нещо повече: далеч не всички служители и дипломати в министерството са си обяснявали и могли да възприемат смисъла и значението на тази институция. В това съм убеден, защото сме го изживяли, и Здравко Попов, и аз, и Таня Михайлова.

 

Д-р Здравко Попов: Да, в началото имаше голяма съпротива.

 

Проф. Милан Миланов: Както и едно леко подценяване: какво сега точно правят, за какво го правят и т.н. Но Институтът успя да се защити, в лицето на последователните свои ръководства, и продължи да развива началната, отправната точка и да става по-силен и да се разширява. И тук отговарям на въпроса. Естествено, че учебната част се е развила.

 

Таня Михайлова: И задълбочила.

 

Проф. Милан Миланов: И задълбочила. Но публичната дейност, която се разви във времето, също беше оспорвана от някои несправедливо. Те смятаха, че публичните лекции, например, са нещо много лесно. Но всъщност забравят, че това е може би една от най-солидните връзки на Института с общественото мнение, с публичната дипломация. В този смисъл, като приветствам всичко направено от ДИ до момента и то направено с ясно поставени цели, ми се струва, че трябва да засегна някои проблемни моменти.

Това, което трябва да се разбере и което аз бих отправил като препоръка към сегашното ръководство на ДИ, а и за в бъдеще, е че Институтът стои по средата между “държавна институция” и неправителствена организация (НПО). Той има безспорните функции на “държавна администрация”, дори поради факта, че принадлежи и бюджетно към нея. Но същевременно никоя друга дирекция или управление в МВнР не може да развива такава дейност и в този обем, каквато може да развива Институтът по отношение на връзките с обществеността – с нашата и чуждестранната. И това е голямата заслуга на ДИ, а някои дори в ръководствата на министерството не го разбираха. И не можеха да разберат какво всъщност е публичната дипломация: средство ли е, или е цел? Безспорно тя е средство. Каквото и ръководство да стои начело на министерството, Институтът е длъжен да изпълнява външната политика на всяко законно дошло правителствто, т.е. да служи като привилегировано средство за развитие, полуляризиране и подпомагане на външната политика.

Друго много важно нещо, което ДИ се опитва да следва още от създаването си до днес – това е връзката между дипломацията и гражданското общество. Дипломацията няма да е никога силна и ефективна, ако не се опира на подкрепата на гражданското общество. На Института беше възлагано и да провежда конфиденциални срещи, т.е. в много случаи той беше, повтарям, между държавата, официалното, и гражданското общество. Това му е силата и би трябвало тази политика да се поддържа и развива. От една страна Институтът беше нещо като една хубава значка, едно хубаво лице на министерството и нейното ръководство пред съответните други институции и подобни служби. Но от друга страна, той би могъл дори да оспорва, по деликатен и тактичен начин, както и да дава мнения, да изисква ръководството на МВнР да го пита относно различни кампании и инициативи, които то предвижда, и да се вслушва. Така че, смятам, че Институтът има добро бъдеще. И съм напълно убеден, че, макар и оставяйки си привилегирована, учебната дейност не трябва да се изолира. Трябва да се върви по пътя на общуване с обществото и на засилване на мястото и ролята на ДИ в гражданското общество.

 

Списание „Дипломация”: Г-жо Михайлова, споделяте ли казаното дотук и как виждате ролята на ДИ по посока на казаното от Вашите предшественици?

 

Таня Михайлова: Тъй като говорим в хронологичен ред на заемане на позицията директор, като настоящ директор на ДИ ще кажа, че той не би бил успешен днес, ако нямаше заложена здрава основа. Това е ключът към днешните ни успехи, защото когато една институция е със солиден фундамент, тя може единствено да бъде надграждана. И в надграждането участва проф. Миланов и, разбира се, през цялото време и екипът на Института. От самото начало и досега аз имах честта и късмета да работя и с двамата досегашни титулярни директори. В този смисъл, моят поглед е доста по-различен, тъй като естествено с годините стигнах до тази позиция отвътре и се чувствам силна, защото познавам отлично колегите, с които работя. На мен не ми остана друго, освен да продължа добрите практики и, разбира се, да разработя и нови идеи.

През годините много наши колеги, партньори и приятели ни съветваха и се радваха на нашите успехи. В последните години, поради редица финансови рестрикции, сами себе си провокирахме и разработихме доста проекти, финансирани от външни организации. Добре е, че ентусиазмът в екипа продължава да съществува. Сътрудничествата на Института, изградени от г-н Попов още през първите една-две години, са били посветени едновременно на утвърждаване на ДИ в системата на МВнР и държавната администрация като цяло, но също така и извън страната. Твърдя, че днес ДИ е много добре приет извън България, той се счита за една много успешна квалификационна школа, защото и програмите за чуждестранни дипломати се развиха през годините. Но твърдя също, че и в българската администрация Институтът вече е разпознаван и търсен. Това, за което проф. Миланов говори, за мястото и връзките с гражданското общество – ДИ е търсен и от такива организации, от университети и млади хора, което означава, че в трудните години на утвърждаването му той все пак е започнал да бъде разпознаван като институция, която може да допринесе за квалификацията, за повишаване на знанията и развиване на уменията. Първите стратегически сътрудничества, на които ДИ днес дължи част от своите много важни инициативи, са с Холандския институт за международни отношения “Клингендал” и с германската фондация “Ханс Зайдел”.  Когато преди повече от пет-шест години темата за енергетиката и енергийната дипломация стана водеща в света, нашият Институт не беше още зрял да участва дори в този дебат. Преди 5 години беше заявена готовността на ДИ, и то от страна на МВнР, че това ще бъде институцията, която ще провежда енергийна дипломация и в нея ще се концентрира капацитет, потенциал, лектори, курсове и семинари, изследвания и издания. В момента, в който говорим, се провежда вторият Международен семинар по енергийна дипломация, предхождан от два такива за българската администрация. Всяка година, всъщност, бавно и еволюционно, какъвто е и стилът на ДИ, задълбочаваме тези наши програми.

В другата сфера – публичната сфера, пак искам да дам пример и да благодаря за приноса на проф. Миланов за идеята му за създаване на списание “Дипломация” преди 5 години. Ето, вече сме в 10-ия брой на списанието. Екипът на ДИ съхрани това списание. Не беше никак лесно, защото в днешно време и при новите технологии да поддържаш двуезично списание на хартия, бих казала, е луксозно занимание. Но пък е много важно, защото чрез това списание ние продължаваме да отправяме послания, първо, към нашите колеги в министерството и да провокираме техния стремеж да пишат и да анализират важни аспекти на международните отношения. Второ, продължаваме да стимулираме читателите на хартиените издания и трето, разпространявайки го по света, изграждаме и поддържаме интерес към българската експертиза. Тук е мястото да спомена, че изследователската дейност в областта на международните отношения е онази, която не бе развита достатъчно от ДИ през годините. Причините са от различен характер, но и това предстои да стане и – специално във връзка със списание “Дипломация”, вярвам, че ще успеем да дадем ново измерение на тази важна дейност. Скоро предстои появата на електронна версия на списанието, което ще отвори допълнителни възможности.

Виждате, на мен ми е по-лесно да говоря за конкретните и ежедневни дейности и задачи. Искам да допълня още по повод изграждането на ДИ – то продължава и в този момент. Всъщност, това е една уникална институция. Ние и тримата сме обвързани с нея по някакъв начин и емоционално, тя е важна за самите нас, както и за дипломатическата служба и за цялата история на българската дипломация. Но тя ще продължава да се развива и за това ще имат принос и тези, които ще бъдат и след нас.

 

Д-р Здравко Попов: Може би е хубаво да кажем, че имаме щастието, че Таня Михайлова е директор сега, защото тя е един своебразен синтез между мен и теб (проф. Миланов). От една страна тя беше част от моя екип, от друга страна е била част и от твоя. Тоест, точно човек от екипа е станал директор на ДИ и това е много важно и за самия Институт. Това сякаш символизира именно тази устойчивост на ДИ и тази приемственост. Така че, Таня наистина е щастлива формула за управление на нашия Институт.

Но аз искам да се върна към нейните думи относно проекта, защото Институтът е проект и трябва да се разглежда като такъв. Той не е нещо фиксирано, завършено един път завинаги. Той беше отворен проект още от самото си създаване. Самият проект предполага една и вертикална, и хоризонтална форма на развитие. Така че, каквито и изисквания да има към Института, самият проект е в състояние да ги поеме и да ги вмести вътре в своята базисна форма. Той наподобява малко на ЕС, който някога е създаден във връзка с по-конкретна форма на разбиране за обединение на няколко държави, но вижте как се развива този проект. Така е заложена формулата, че създава възможност от първоначалния замисъл да се получи нещо по-усъвършенствано.

 

Проф. Милан Миланов: Провокиран от Таня Михайлова и Здравко Попов, искам да добавя нещо, което пропуснах. Според мен, че ДИ е проект, то е ясно. Но аз бих добавил, че той е един жив организъм, а един организъм ако не се развива, загива. Така че, трябва винаги да се спазват две основни начала, характерни за всеки жив организъм: приемственост и обновление. Без приемственост не може, нищо не расте напразно, както и не може без развитие. Тези две неща не са ли свързани, Институтът ще линее. Таня ми даде повод и пример с това, което сме правили – например, списанието. Тя знае, че първоначално идеята не беше приета добре или, най-малкото, имаше колебания, съмнения: какво, как, защо и пр.

Също така, Институтът само ще спечели, ако има едно силно изследователско звено. Това, че се закри и отпадна това звено, вероятно беше закономерно. Аз го заварих създадено по някаква схема и идея. Но то не си намери мястото. Ако това звено вие съумеете да го развиете и му вдъхнете ентусиазъм и съдържание, Институтът ще има огромна полза. Просто ще го търсят за мнения, съвети, становища и т.н. Ние се опитахме, провеждахме дискусии, по балкански и тракийски въпроси, правеше се обща стенограма, разпращаше се до дирекциите на министерството, но нямаше обратна връзка. Необходимо е ръководството на МВнР да даде указания, насока, да задължи, ако щете, дирекции и управления да се съобразяват, което от своя страна ще изисква от ДИ много високо качество на изследванията. Според мен един солиден институт или академия би трябвало дори и веднъж на три месеца да предлага “проучване” на даден въпрос под формата на статия или друго. И то такова, което да вземе предвид чуждото мнение, на другите институции и да излезе с предложение. Примерно: Защо Сърбия не приема Косово? Правилно или неправилно? Така че, искам да обърна внимание отново на тези две неща: приемственост и обновление, новости в дейността и научно-изследователско звено.

 

Списание „Дипломация”: Ако ДИ е жив организъм, който непрекъснато се развива и обновява, кои са били най-големите трудности и препятствия, които всеки един от вас като директор на Института, е срещал по пътя на това развитие?

 

Проф. Милан Миланов: Не бяха малко. Първо, имаше една, според мен, много елегантна и любезна явна подкрепа, но на действия не се усещаше самото ръководство на МВнР да има нужда от активността на ДИ. Разбира се, когато организирахме публични лекции на важни гости, когато чествахме 5-годишнината от създаването на ДИ, министърът участваше, хубави слова се казваха и имаше една заявена помощ, но не докрай. Друга трудност е свързана с това Институтът все по-широко да се внедрява в средите на НПО, на този граждански сектор, защото другото е ясно: ДИ е подчинен на МВнР – на министъра, на заместник-министъра. Но е добре ДИ да се срастне с тъканта на гражданското общество. И трябва да има повече критичност. Може би и ние не сме я проявявали докрай, но когато трябва – да се каже: “Тази мярка в МВнР, защо я вземате, преди да сте ни попитали? Ние имаме представа какво правят в Женева, в Португалия и т.н.” Това е валидно особено в кадровата и квалификационната политика.

Д-р Здравко Попов: Аз мисля, че след 10 години би трябвало Институтът вече да има кураж, да има свои позиции. Първо, по въпроса за отношението с държавната администрация. Имаше период, в който наистина някак си трябваше да се адаптираме към една консервативна среда. Тази среда излъчваше мнителност, макар и да не смееше да бъде достатъчно агресивна, тъй като чувстваше, че съществува политическо виждане за необходимостта от тази дипломатическа школа. Дори имаше прогнози, че Институтът няма да просъществува и, при появата на ново правителство, ще си отиде. Така че не малко усилия на екипа и на тримата директори на Института бяха хвърлени за защита на проекта, защита на интересите на професионалното дипломатическо обучение и на необходимостта от такъв тип институция.

Но да се върна към тази дума “институт”, тъй като ние много обсъждахме въпроса дали да бъде “академия” или “институт”. Налагането на думата “институт” не дойде само от това, че “Клингендал” се нарича “институт”, а по-скоро от концептуалното разбиране, че тази структура ще развива паралелно и обучителна, и изследователска дейност. “Институт” приляга най-добре именно на такъв тип тяло, при което, разбира се, приоритет е обучителната политика, но заедно с нея се движи и една аналитична дейност. Тази дейност от една страна обогатява и самата обучителна политика, защото допринася за непрекъснатото развитие и задълбочаване на проблемите, които се обсъждат в обучителната част. А от друга страна, стимулира външнополитическото разбиране и решения, обсъждани съответно от ръководството на министерството и страната. Това дали дирекциите в министерството се занимават с изследователска дейност, разбира се, е безсмислен въпрос, защото те не се занимават с изследователска дейност. Нямат фактическото време за това. Те са ангажирани с оперативна, всекидневна работа, която по обем е толкова голяма, че постепенно съзнанието им привиква единствено и само към тази оперативна дейност. Дори да им остане някакво свободно време през дадена част от годината, самото им съзнание не е настроено да се занимава с аналитическа дейност, а още повече със стратегически изследвания. В този смисъл министерството, както всяко министерство по света, има нужда от аналитична структура, която да е фокусирана именно върху аналитична, прогностична и изследователска дейност. И най-естественото място на такова звено, такъв център, е именно Дипломатическият институт, защото той е създаден, за да има и такава дейност. Това е много необходимо да се направи. И би обогатило също и списание „Дипломация”. Една изследователска дейност наистина ще хвърли страшно много проблематика и вътре в самото списание.

 

Таня Михайлова: Аз бих допълнила, че изследователската дейност е присъща и на досегашните дейности на ДИ и ние се опитваме всички те да са в непрестанна кохезия. Дори когато се започва пореден курс за стажант-аташета, той се подплатява с подобен замисъл. Например, политическите доклади, които изработват курсистите, са с приложен характер и сами по себе си представляват едно изследване, което трае в рамките на 3 месеца с помощта на опитен дипломат или консултант. Това по същество е резултат, труд по конкретни теми, по някои от които министерството дори не работи. Как се реализират обаче по-нататък текстовете, е друг въпрос. Текстовете в списание „Дипломация”, кръгът от автори, които каним и търсим, също представлява стремеж за изследване на важни външнополитически въпроси. Работата с архивите на МВнР би била друга присъща дейност на ДИ.

По отношение на трудностите, не можете да си представите какво огромно усилие положихме да убедим не само ръководството, а и многото колеги в министерството колко е важно библиотеката на МВнР, която съществува от самото му начало, да премине към ДИ. Това е факт днес и тя – от предишното си насипно състояние, с изключителната си съкровищница от издания, грижливо събирани и купувани в продължение на десетки години, е под грижите на ДИ. Част от старите и значими книги вече се намират на сайта на ДИ, сканирани от колегите от Института. Ние разполагаме с условия и база за задълбочени проучвания. Министерството може да ни възложи задачи по конкретни теми или да облекчи нашите възможности за работа и ние ще развием такава дейност.

Друга съществена трудност беше, и все още е, липсата на обвързаност на кариерното развитие с непрекъснатата и допълнителна квалификация на дипломатите.

 

Проф. Милан Миланов: Това, което казваш и което е действително важно и ние със Здравко Попов го подкрепяме, е че във всичко, което прави ДИ, във всичките обучителни проекти, се съдържа елемент на изследователска дейност. Но тя няма да се възприеме, ако не е оформено звено. И друго – борете се да получавате поръчки, но и провокирайте да ви дават поръчки. Трябва да се знае от дирекциите в МВнР, от НПО, че ДИ извърша такава дейност.

Таня Михайлова: Що се касае до бъдещето на Института – именно това е задачата, върху която трябва да се работи в следващите месеци и години.

 

Списание „Дипломация”: Говорейки за ДИ като проект и за директора като мениджър на проект, каква според вас е ролята на директора на ДИ? Защото има две представи за институция в структурно отношение – едната е представата за автоматизма, т.е. една добра структура не трябва да е свързана с лицата, а трябва да е безлична и да работи автоматично; другата представа е, че институцията се олицетворява, т.е. има лице и това е нормално да е директорът.

 

Проф. Милан Миланов: И двете. Ролята е като на Генералния секретар на ООН – той самият е фигура, международна, дава тон и идеи, но той не може нищо да направи без добре смазания организъм на Секретариата. Не може без едното или другото, естествено идеите ще идват от директора, новите неща, похвалите, критиките.

 

Д-р Здравко Попов: Статутът на директора е фиксиран от самото начало да е противоречив. От една страна, той е единствената номенклатура. Назначава се със заповед на министъра на външните работи и в този смисъл, половината от тялото му е част от МВнР. Другата му половина е свободна от министерството, тя му позволява известен периметър на свободни действия, но винаги е зависима от първата. Тази ситуация прави директора като един проводник – той транслира някакви значения отгоре надолу и обратно, а от друга страна, се намира под постоянно напрежение между собствената логика на развитие на Института и непрекъснатата промяна на политическо равнище. Той няма как да не изпита тези ситуации и няма как да не играе двойствена роля. Да защитава единствено и само някаква естествена логика на развитие на Института – това ще става все по-трудно. На мен ми беше най-лесно, защото моята роля, например, е чисто на създател и тогава политическата воля беше това да се случи. Колкото повече се променя ситуацията, толкова повече Институтът ще изгражда собствена логика на развитие, все повече ще придобива автономен характер и ще има самобитен профил. Това ще влиза винаги в някакво противоречие с политическото ръководство, на което Институтът е подчинен чрез своя директор, а и административно – по Закона за администрацията. Когато идва нов министър, директорът е поставен в тази сложна обстановка. Той трябва да защити естествената логика на самия Институт и да поиска подкрепа, за да продължи тази логика. От друга страна, директорът не може да не се съобрази с някакво политическо разбиране относно мястото на дипломатическата школа в структурата на дипломатическата служба и представите на самия министър относно значението или липсата на такова на ДИ. В този смисъл, не е лека ролята на директора. Както има прилика с НПО, така си и част от държавна администрация и структура. Ето защо огромна е ролята на директора, и като лидер, и като този, който трябва да осъществи адаптация, трансмисия.

Проф. Милан Миланов: Всичко, което каза Здравко Попов, е абсолютно вярно. Известно е, че в изпълнителната власт има политически управляващ апарат и граждански изпълнителен апарат. Към първия спадат министърът, заместник-министрите, директорите на дирекции, там е и директорът на Института. Тези хора си отиват при ново правителство. Другото, това са професионалистите, които по принцип никой не трябва да закача. В този смисъл мисля, че мястото на директора е едно ветровито място. Но неговата роля е изключително важна – той ще бъде силен, ако не нарушава правилото, че той изпълнява политиката на правителството в момента.

Таня Михайлова: Като юрист бих искала да отбележа, че г-н Попов се позова на нормативен акт, който обаче не изчерпва същността на директорската позиция на ДИ. Той спомена Закона за администрацията, но към него трябва да добавим и Закона за дипломатическата служба, в който е регламентирана дейността на ДИ. Там се въведе правилото, че директорът се назначава след конкурс. В този смисъл директорът, имайки предвид същността на дейността на ДИ, колкото и да е на ветровито място, е на  професионална позиция. Действително той е като двуликия Янус – провежда политиката на  министерството, но в същото време пази ДИ като професионална институция. Грижата за кадрите на МВнР не бива да бъде подвластна на различни политически смени и виждания, това е професионална по естеството си дейност.

 

Д-р Здравко Попов: Когато си ангажиран в йерархия, няма как да се избегне подобна ситуация. Затова смятам, че директорът има двойна отговорност и е много важна личност. Необходимо е той да пази Института, проекта, да го държи да функционира, но тази му водеща роля предполага също той да балансира между политически интереси и професионални интереси. Ако не успее да направи това, може да излезе герой в лицето на една общност, но това би навредило на самия Институт. Както и обратният вариант – ако се опита да провежда само някаква политическа воля, нарушавайки целия хомеостазис и цялата логика на развитие, тогава директорът ще се хареса на политическото ръководство, но ще разруши Института. Затова смятам, че този пост изисква особен талант.

 

Списание „Дипломация”: Следващият въпрос е свързан с мотото на ДИ – „Учейки другите, учим и себе си”. Как се вписва битието ви на директори на ДИ в общия ви битиен план? Зашото вие имате много интересни и богати биографии извън ДИ – д-р Здравко Попов е преди всичко академичен преподавател, проф. Миланов има една чудесна дипломатическа биография, следа от която има в библиотеката на ДИ, защото е писал и книги освен всичко друго. Таня Михайлова пък има опит в най-основните държавни институции – и в правителството, в МС, и в Парламента. Какво е мястото на ДИ във вашите биографии, или с други думи, на какво ви научи вас Инситутът?

Д-р Здравко Попов: Не крия, че изпитвам гордост от това, че съм инициатор на  създаването на един успешен проект. Пак казвам, че той не би бил успешен, ако нямаше толкова много хора, които да спомагат този проект да се реализира. Безспорно това е нещо радостно – да споделиш, че имаш няколко успешни проекта в живота, какъвто е и ДИ. Така че, ето как го възприемам – като част от моята активност в живота, която е произвела продукти, които виждам, че имат обществена и, по-конкретно, професионална стойност.

Проф. Милан Миланов: За мен работата ми в Института беше всъщност благодатна възможност да приложа опита, който бях трупал преди това по линия на ООН, ЮНЕСКО, на посолството в Париж. И понеже съм бил в подобен състав, дипломатически, за мен беше естествено, нормално, логично и ми доставяше удоволствие. Освен това не бива да се пропуска, че човек винаги учи – какъвто и опит да имаш, когато контактуваш със знаещи, опитни хора, дори някога да има противоречиви становища, винаги научаваш повече. И аз бях много доволен, че с хората, с които работех, имаше поле за взаимно обогатяване.

 

Таня Михайлова: Въпросът за мен не е много навременен, защото за разлика от вас двамата, за мен това е проект, който продължава да е в настоящето вече 8 години. Вие и двамата сте били в реалната ежедневна дейност на Института за някакво определено време, но сега отстрани се гледа по различен начин. От гледна точка на възрастта ми, наближавайки 50, и тъй като нямам толкова много реализирани проекти като вас, мога да кажа, че това за мен е един настоящ, продължаващ, много значителен проект. Виждайки, че той, в главните си аспекти, е успешен, това ми носи извънредно удоволетворение. Вярвам, че някой ден, когато погледна отстрани, равносметката ще е за добре свършена работа и най-вече – за усещане за смисъл. ДИ разполага с отличен екип и ние всички работим за това българската дипломатическа служба да се развива според най-високите стандарти и това да е необратимо.

 

Д-р Здравко Попов: Да, имаме една друга голяма задача. Има все още необходимост – още от първата година на съществуване на Института, да се обвърже задължителното обучение на всички дипломатически рангове с курсовете на ДИ. Някой ще зададе въпроса кога ще дойде времето, когато Институтът ще бъде очевидност, без която не може? Само тогава, когато всеки ранг предполага преди това обучение и контрол на начина, по който даден човек е усвоявал или не. Трябва да е неудобно да преминеш от втори секретар в първи без съответното обучение. Струва ми се, че тази важна задача е приоритет на всеки директор. Всеки един от предходнте директори е правил по нещо в тази посока.

 

Списание „Дипломация”: Във връзка с обучението на кадрите, и един последен въпрос: как Дипломатическият институт е променил облика на българската дипломатическа служба ?

Таня Михайлова: Това е процес, тази промяна продължава да се случва и в момента. Ние даваме възможност на колегите в МВнР да се усъвършенстват. Полагането на интелектуално усилие е начин да се развиваш в професията. Стремим се чрез собствения си пример и работа да променяме климата и културата на общуване. Администрацията създава особена среда и повече от необходимо е да се поддържа институционална култура. Не мога да отрека, че има позитивна промяна – по отношение на комуникативността, на взаимоотношенията и пр. Дали българските дипломати са станали по-добри, предстои да видим. Другите двама колеги директори знаят добре – нашата дейност има най-трудната цел, но и най-благодарната инвестиция, а именно, да влияеш и да променяш манталитети, да провокираш любопитство, желание за знание и постоянно развитие.

Проф. Милан Миланов: Съгласявам се с Таня Михайлова, защото нямам обща мерна единица за целия период. Казаното от нея важи и за времето, през което аз съм бил директор, но пак е било в развитие. Принципните неща за промяна на манталитета, за изграждане на друго мислене, нямам измервател за тях.

Д-р Здравко Попов: Дипломатическият институт е вече на 10 години и всеки един от нас тримата е бил приблизително около 3 години директор. Трябва да кажем и тримата, че се гордеем с това, че сме част от управлението на този Институт, защото това е първата дипломатическа школа, създадена в България от 1300 години история. Откакто съществува институция МВнР в България, всъщност за тези 145 години от Освобождението, за първи път имаме собствена дипломатическа школа. Разбира се, има и трудности, но това само по себе си е сериозен ангажимент и постижение и мисля, че това е добър завършек на нашия разговор.

In 2013, the Diplomatic Institute with the Minister of Foreign Affairs celebrates its 10th anniversary, and Diplomacy Journal – its 5th anniversary. On this occasion, the journal presents on its pages a conversation with three key figures who have played an important role in the “making” of the Institute, and who discuss its past and the outlook for its future: Dr. Zdravko Popov, first Director of BDI (2004-2006) and presently Editor-in-Chief of Diplomacy Journal, Prof. Milan Milanov, Director of BDI (2006-2009), initiator and first Editor-in-Chief of Diplomacy Journal, and Tania Mihaylova, Director of BDI (since 2010) and member of the editorial board of Diplomacy Journal.

Tania Mihaylova: The Bulgarian Diplomatic Institute has a brief, but very eventful history, and the three of us who have gathered here are very closely related to it: the founder of the Institute, Dr. Zdravko Popov, the second titular director, Prof. Milan Milanov, and myself, having the honour of managing the Institute at present.

We shall discuss the factors that prompted the establishment of the Bulgarian Diplomatic Institute; those elements of its development that have presented a challenge; the things that motivated us; the Institute’s place in the system of the foreign ministry; and we shall also talk about BDI’s team. The three of us represent three generations in terms of both age and experience. Each one of us has put in a specific contribution, attitude, and style. They have shaped the Institute, and vice versa, the Institute has given us back something – an element of our career, an element of life. This is what we shall talk about today.

Dr. Zdravko Popov: I would say that the idea to establish – I’d rather call it a diplomatic school, because the term “institute” was born later – emerged around the time of change, the time of “protests”. At different places, in different institutions the possibility – and the complexity – of setting up such a school had been discussed; the kind of school that would take care of the training of the diplomatic staff, first of all, in connection with the change in Bulgaria’s foreign policy priorities, secondly, with regard to the reform of the diplomatic service, and thirdly, as part of this country’s preparations for membership in various organisations, such as NATO and the European Union, in search of a new image of our diplomacy in the world. The idea had been discussed on the sidelines, it was even raised at conferences, but it was only after 2001-2002 that it crystallised into something feasible, when the negotiations process and Bulgaria’s actual commitments to NATO and the European Union became clearer and more evident. Looking in retrospective, we should perhaps give due share of the credit to Simeon Saxe-Coburg-Gotha’s cabinet, for it turned out to be the most receptive to this idea and therefore, the idea became a fact because of that cabinet’s positive mindset. When we go down to details, we should mention the names of the members of the diplomatic professional community who committed themselves unreservedly to the idea and to the project. They used the best of their efforts to make the proposal for a diplomatic school sound convincingly enough to the right decision-makers. I would mention Petko Draganov, then deputy foreign minister, who was an active participant in the discussion concerning the profile, structure and the modus operandi of launching such a project. I should also mention Valentin Poryazov, our ambassador in The Hague at the time, who directly contributed to the establishment of very close working relations – which later became strategic – with the Ministry of Foreign Affairs of the Netherlands and the Clingendael Institute of International Relations. I would mention Dr. Zlatko Dimitrov who had supported the idea of a diplomatic school for a long time. Many people contributed to it, but I cannot list all the names. Besides, we had the good fortune to work with the then Minister Solomon Passy, for without his support and personal cooperation on the governmental level and later on the international community level, we would not have the Institute wchich we have today, with its current image and organisation.

The Institute would have been a different organisation, were it not for its very first team, which gave it its positive image. The Bulgarian Diplomatic Institute was founded on 23 September 2003 by Decision of the Council of Ministers but it actually started operating on 1 January 2004. This new body was not provided for by the national budget for the period between September and the beginning of January, nor was it covered by the Ministry’s Internal Rules. In other words, we needed some time for preparation in-between the administrative decision and the official start. On 1 January 2004, I received an Order by virtue of which I was appointed as Director of the Institute, and I started appointing the first members of the team. I think Biliana Decheva (currently in charge of the Training Programmes and Projects Department of BDI) was the first person I appointed. She agreed to leave the foreign ministry to come and work at the Institute, which was a really good gesture on her part, because as you know young people are more interested in climbing up the ladder in diplomacy, in diplomatic administration. Svetlozar Kovachev (who is now Chief Expert at BDI) was also one of the first members of our team; he had the task to create our perception of the Institute and its image in the national and international space by using modern electronic communication tools and imagery. I would not like to omit mentioning Stoyana Russinova (currently occupying a diplomatic position in our Embassy in Kazakhstan), since she was the first head of department at the Institute and was truly committed to working in it. I think it is good to mention the names of those who strongly committed themselves to working in the Institute from the start.

Diplomacy Journal: The core idea of establishing a Bulgarian Diplomatic Institute is for Bulgaria to have a diplomatic school. Anyway, ten years later we see that the Institute has a much wider range of activities, which goes beyond training courses. It would be interesting to learn how exactly activities expanded and what was the reason for such development.

Prof. Milan Milanov: Let me first add something regarding the establishment of the Institute. The Institute’s history has been very clearly outlined by its first Director, Zdravko Popov, a good colleague and friend of mine. The Bulgarian Diplomatic Institute was founded precisely because of the need for such an institution. Quite many people from the then management of the Ministry of Foreign Affairs and, of course, subsequent members of the top management, were aware that Bulgaria needed such an institution, whether it be called an “academy”, which would be an educational institution open to enrolment, or simply a “school” with a practical focus on a target group. Perhaps the notion of an “institute” unifies these two elements, and therefore its activities pertain to the same two elements. We have always claimed that the educational activities are the business card of the Bulgarian Diplomatic Institute. These activities are very useful, although I do feel that not all members of the top management took the idea to heart. What is more, not all members of the diplomatic staff of the Ministry could perceive or understand the meaning or the importance of this institution. I am firmly convinced of it, because we have all witnessed it – Zdravko Popov, Tania Mihaylova, and I.

Dr. Zdravko Popov: Yes, there was a strong opposition in the beginning.

Prof. Milan Milanov: Also, the idea was somewhat underrated, questions were asked, “What are they doing?”, “Why do it?” and so on. Nevertheless, the Institute succeeded in defending its purpose in the presence of its successive leadership; it kept following its initial idea, its starting point, and little by little, it grew stronger and kept expanding. Here is the answer to your question: Of course, the educational element has expanded.

Tania Mihaylova: It has deepened, too.

Prof. Milan Milanov: Yes, it has. However, the public activities which developed over time were also contested by some, quite unjustly. These people thought that public lectures, for example, were something quite easy. In fact, they tend to forget that this is one of the strongest connections of the Institute with the public opinion, with public diplomacy. From this point of view, while I welcome everything the Institute has done so far with a clear understanding as to the objectives, I think that there are some debatable points that should be dealt with.

It should be clearly understood – and I would rather formulate this point as a recommendation to the incumbent management of the Institute, and for the future as well – that BDI stands somewhere in-between a “government agency” and a non-governmental organisation (NGO). It has the undeniable functions of a “public administration” body, even in view of the fact that it has a PA budget. However, no other directorate or department of the Ministry of Foreign Affairs can develop such activities in such an amount as the Institute does concerning public relations, with both our domestic public and a foreign public. We must give it credit for doing this, although some top management have failed to understand it. They failed to understand the very meaning of public diplomacy: Is it a tool? Is it an objective? Of course, it is a tool. Whatever the top management of the Ministry, the Institute must follow the foreign policy of any legally appointed government, i.e. it should serve as a privileged tool for developing, raising awareness and extending support for the foreign policy line.

There is another important point, which the Diplomatic Institute has persisted in observing since its foundation, and that is the link between diplomacy and civil society. Diplomacy will never be strong and effective if it does not rest on civil society support. The Institute had been entrusted with the holding of closed sessions, i.e. on many occasions it had stood between, let me repeat, between the State, the official power, and the civil society. This is its strength; therefore, this policy should be pursued and further developed. On the one hand, the Institute was like a nice badge, a nice image of the Ministry and its management vis-à-vis the other public institutions or agencies. On the other hand, however, the Institute may even challenge certain matters in a delicate way and with tactfulness; it may issue an opinion, or request that the MFA management ask for its opinion regarding various campaigns and initiatives it has scheduled, and listen. This is why I believe that the Institute has a bright future. I am also deeply convinced that although the training courses are privileged activities, they should not be isolated. The Institute must communicate with the public, and enhance its place and role in civil society.

Diplomacy Journal: Ms Mihaylova, do you share these thoughts? In your opinion, what is the role of the Bulgarian Diplomatic Institute along the line of the views expressed by your predecessors?

Tania Mihaylova: Since we speak in the chronological order in which we have held the office of Director, let me point out as the incumbent Director of the Institute that it would not have been as successful today, had it not been for its very strong foundations. They are the key to our current success, for when an institution has solid foundations it can only be built up. Prof. Milanov has participated in the overbuilding, together with all the members of the Institute’s team. From the very start, I had the honour and the very good luck to work alongside the two previous titular directors. Therefore, my view is quite different, because with time, I reached this position from the inside, and I feel strong because I know so well the colleagues I work with. I have nothing else left but to continue following the good practices and, of course, develop new ideas.

Over the years many colleagues, partners and friends advised us and rejoiced at our accomplishments. In recent years, due to numerous financial restrictions, we would provoke ourselves so that we developed quite a number of projects financed by external organisations. It is good that the team members are full of passion. Cooperation links, which were developed by Mr Popov in the first year or two, and were devoted to strengthening the Institute’s positions within the system of the Ministry of Foreign Affairs and the public administration in general, were at the same time aimed at consolidating the Institute’s positions outside the country. I maintain that today the Bulgarian Diplomatic Institute is very well accepted outside Bulgaria; it is considered as a very successful qualification school, since our training programmes for foreign diplomatic staff were also developed throughout the years. But I also claim that the Institute is recognised and sought by the Bulgarian administration, too. What Prof. Milanov spoke about, namely the Institute’s place and connection with the civil society: the Institute is addressed by different organisations, by universities and young people; this means that during the hard times of its consolidation, it had already been identified as an institution that can contribute to one’s qualification and can raise knowledge and develop skills. The first strategic partnerships, to which the Institute owes some of its most important initiatives, were concluded with the Clingendael Institute of International Relations of the Netherlands and the Hanns Seidel Foundation of Germany. When more than five or six years ago the energy topic and energy diplomacy became leading throughout the world, our Institute had not yet matured enough to participate in such a debate. Five years ago the Institute, through the Ministry of Foreign Affairs, declared its readiness to act as the institution which would pursue energy diplomacy, and stated that it would accumulate the necessary capacity, potential, lecturers, courses and seminars, studies and publications. At this very moment, the Second International Energy Diplomacy Seminar is being held; it was preceded by two similar seminars for the public administration in Bulgaria. We expand our programmes every year, slowly, by way of evolution, for such is the work style of the Bulgarian Diplomatic Institute.

As for the public sphere, I would like to give an example here too, and I wish to thank Prof. Milanov for his contribution to the idea concerning the foundation of Diplomacy Journal five years ago. We are now at the 10th issue of the journal. The BDI team has managed to preserve the journal. It was far from easy, because the publication of a bilingual journal in hard copy today, with all the new technologies available, is quite a lavish undertaking, in my view. On the other hand, I think it is important, because through the journal we keep sending messages, in the first place to our colleagues at the Ministry to provoke their aspiration to write and analyse major aspects of international relations. Secondly, we encourage hard copy readers, and third, by circulating it throughout the world we build and maintain an interest in expert research in Bulgaria. Let me mention here that research in international relations has not been sufficiently well developed by the Institute. The reasons for this are numerous, but this is something we have envisaged now, and it is specially related to Diplomacy Journal. I believe we shall succeed to give a new dimension to this important activity. An e-version of the magazine will come out soon, which will open new possibilities.

As you see, it is easier for me to speak about concrete, daily activities and tasks. Let me complement what has been said about the construction of the Diplomatic Institute: it is being built right at this moment. The Institute is a unique institution. The three of us are somehow bound by it emotionally, too; it is important for us and for the diplomatic service; it is important for the history of Bulgaria’s diplomacy. Nevertheless, it will keep developing, and those who come after us will get some of the credit for it.

Dr. Zdravko Popov: It would be proper to say how lucky we are to have Tania Mihaylova as Director now, for she is some kind of synthesis between you [Prof. Milanov] and me. On the one hand, she was member of my team; on the other hand, she was member of your team, too. Consequently, a member of the team has become Director of the Bulgarian Diplomatic Institute, and this is very important for the Institute. This continuity seems to symbolise the stability of the Institute. In other words, Tania is the lucky formula for the Institute’s management.

Let me go back to her words concerning the project, for the Institute is a project and should be considered as such. It is not something fixed or done once and forever. From its very creation, it has been an open project. The project supposes a vertical and a horizontal form of development. Therefore, whatever the requirements to the Institute, the project can assimilate them in its basic form. It could be somewhat compared with the EU, which was created with a specific understanding about the need for unification of several states, but look at how it has developed now. The underlying formula makes it possible to work towards perfection based on the initial creation.

Prof. Milan Milanov: I was just prompted by Tania Mihaylova and Zdravko Popov to add something I had omitted. Indeed, the Bulgarian Diplomatic Institute is a project; there is no doubt about it. I would add, however, that it is a living organism, and when organisms stop developing, they die. We must always obey two basic principles that are typical of all living organisms: continuity and renewal. Nothing can be done without continuity, nothing will grow without a purpose, and nothing will happen without development. If there is no connection between these two principles, the Institute will languish. Tania also spoke about the journal we founded. She knows that the idea was not well accepted initially, or let me put it otherwise, there were doubts and reservation as to what, how, why, etc.

Another point: The Institute will only benefit from a strong research unit. Maybe it was normal for that unit to close down. It was established in accordance with some pattern or an idea, and I inherited it. However, it could not find the place it belonged to. If you can develop it further and inspire it with passion and content, the Institute will benefit very much. People will ask for your opinion, advice, position, etc. We tried our best; we would organise discussions on Balkan and Thracian issues, we would draft joint verbatim reports and would circulate them to the directorates of the Ministry, but we received no feedback. The management of the Ministry of Foreign Affairs must issue instructions to this effect; I think it should even obligate the Ministry’s directorates and departments to take these research papers into account, which means that the Institute should insist on a very high quality of any research. In my view, a renowned institute or academic body should produce and circulate some “research paper” or article at least once every quarter. Such research should take into account third opinions and the positions of other institutions, and formulate proposals. For example, “Why Serbia will not accept Kosovo?” Is it right or is it wrong? Again, let me draw your attention to these two important matters: continuity and renewal, novelties in our activities and a developed research unit.

Diplomacy Journal: If the Bulgarian Diplomatic Institute is a living organism, which constantly develops and renovates itself, what were the greatest difficulties and challenges that each of you encountered as Director of the Institute during its development?

Prof. Milan Milanov: They were quite a few. To begin with, there was this elegant and kind apparent support, but in fact, we did not feel that the Ministry’s management needed the efforts of the Institute. Of course, whenever we organised public lectures with the participation of important guest speakers, or when we celebrated the fifth anniversary of the Institute, the Minister would come, nice words were said, and support was expressed although not fully, and that was all. The other difficulty concerns the fact that the Institute should penetrate more deeply within the non-governmental organisations, in the civil sector, for the other thing is clear: the Bulgarian Diplomatic Institute is subordinated to the Minister, or the deputy minister. It would be good for the Institute to incorporate with the tissue of civil society. There should be more censoriousness. Perhaps we were not critical enough; however, if circumstances require, we must say, “Why did you adopt that measure at the Ministry of Foreign Affairs? Why introduce it, have you asked for our opinion? We are familiar with what people do in Geneva, in Portugal, elsewhere.” This is particularly true of human resources and training policies.

Dr. Zdravko Popov: It seems to me that now, ten years after its foundation, the Institute should have more courage; it should have its own positions. First, as to the relations with public administration: indeed, there was a time when we had to adapt ourselves to a conservative environment. This environment projected some suspiciousness, although it dared not be too aggressive, for it felt that there was political vision concerning the existence of a diplomatic school. Some would even say that the Institute would not last long and would go away with the coming of the next government. The team and the three directors of the Institute put in a lot of effort to defend the project, the interests of professional diplomatic training, and the need for such an institution.

Now let me come back to the term “institute”, since we discussed this matter at length – whether it should be an “academy”, or an “institute”. The term “institute” imposed itself, not so much because of the Clingendael Institute, but rather because of the conceptual view that this structure would commit itself to both training and research. “Institute” seemed a better term for such a body; of course, training policy would have priority, but at the same time, analytical activities would be carried out. Such activities would enrich the training policy, for they would contribute to the continuous development and expansion of the topics discussed under the training programmes. On the other hand, they would provide incentives for foreign policy views and decisions discussed by the Ministry’s management. It is pointless to ask if the MFA directorates carry out research activities, because they do not. They have no time to do it. They are fully engaged in operational daily work, which is so extensive that their minds get used to doing operational work only. Even if they have any time left during some part of the year, their consciousness is not tuned to doing analytical work, let alone strategic studies. In this sense, the Ministry, like any other ministry in the world, needs an analytical unit, which would focus on theoretic, prognostic and research activities. The best location for such a unit would be the Bulgarian Diplomatic Institute, because it was designed to carry out such work, too. It is a necessary thing to do. It would also enrich Diplomacy Journal. Any kind of research would create a huge amount of topics that the journal can take up.

Tania Mihaylova: I would like to add that research has been part of the Institute’s activities hitherto; we have always tried to make them integral. Even when we launch the successive course for trainee-attachés, such an idea is attributed to the course. For example, the trainees prepare policy papers, which are practice-oriented and represent a study they carry out in the course of three months with the assistance of an experienced diplomatic officer or an adviser. In fact, this is research on specific topics, some of which the Ministry is not even dealing with. What happens with the papers later is a different matter. The texts that we publish in Diplomacy Journal, the contributors that we look for and invite are also part of our aspiration to explore important foreign policy issues. Working with the archives of the MFA would also be a typical activity of the Institute.

As for difficulties, you have no idea how much we had to work to convince not only the management but also many colleagues at the Ministry how important it was to transfer the Ministry’s library, which is as old as the Ministry itself, to the Bulgarian Diplomatic Institute. We succeeded, and today that library – an astonishing treasury of books and editions collected and bought with great care throughout the years, which was in bulk – is under the care of the Institute. Some of the old books of great value have already been scanned and uploaded on the BDI website by my colleagues. We have the proper conditions and a good foundation for extensive research. The Ministry could assign us tasks on specific topics, or it could facilitate us in our work so that we could carry out independent research.

Another major problem that existed in the past, and still exists, is the absence of a purposeful policy to commit the diplomatic staff’s career growth with a continuous and complementary qualification and training.

Prof. Milan Milanov: What you say is quite true, it is important, and Zdravko Popov and I support your statement: everything the Institute does, all of its educational projects contain an element of research. However, research activities it will not be adopted as such, unless there is a research unit. Compete for commissions; what is more, urge them into assigning you commissions. The MFA directorates, the non-governmental organisations must be aware that the Bulgarian Diplomatic Institute does research.

Tania Mihaylova: Regarding the Institute’s future, this is the task we should commit ourselves to in the upcoming months and years.

Diplomacy Journal: Speaking of the Bulgarian Diplomatic Institute as a project, and of its director as project manager, what is the role of the BDI director? For there are two concepts of an institution from the point of view of its structure: the first concept is that of automaticity, i.e. a good structure should not be related to individuals, it should be impersonal and should perform automatically; the second concept is that of personification – the institution has a face, and that is usually the Director.

Prof. Milan Milanov: I would say both. The role of the Director is similar to that of the United Nations Secretary General: he is an emblematic international figure, he sets the tone and promotes ideas, but he cannot do anything without the well-oiled mechanism of the Secretariat. They are inseparable; of course, the ideas, the creativity, the praise and the criticism will come from the Director.

Dr. Zdravko Popov: From the very beginning, the Director’s status was designed to make him/her a contradictory figure. On one hand, the Director is the only nomenclature. He is appointed by Order of the Minister of Foreign Affairs; therefore, from this point of view half of his body is within the Ministry. The other half is free from the Ministry; it provides him with a certain area of action, but it is always dependent on the first half. This situation turns the Director into a conductor: he transmits or relays certain values from top to bottom and back, but on the other hand, he is in a permanent pressure between his own logic about the development of the Institute and the incessant changes on the political level. He cannot avoid this situation, and he must play a dual role. It will become more and more difficult for the Director to defend only the natural logic of development of the Institute. My position was easiest, because I was the founder, and there was a political will for this to happen. The more things change, the more the Institute will build its own logic of development; it will acquire an autonomous character and will have an original profile. In this way it will constantly clash with the political management to which it is subordinated through its Director; it is also subordinated to it by virtue of the Public Administration Act. When a new Minister is appointed, the Director will find himself in a complex situation. He must defend the natural logic of the Institute and ask for support to promote that logic. On the other hand, the Director must conform to the political vision of the day about the place of the diplomatic school within the diplomatic service, and take into account the views of the respective Minister about the Institute’s importance or insignificance. Consequently, the role of the Director is not easy at all. It may have similarities with a non-governmental organisation, but it is part of the public administration and structure. This is why the role of the Director is very important: both as a leader and as the right person who is the power drive and will bring about an adjustment.

Prof. Milan Milanov: Everything Zdravko Popov said is completely true. We know that in the executive, there is a political administration and a civil executive body. The Minister, the deputy ministers, the directors of directorates and the Director of the BDI are in the first group. These executives change with the change of government. The others are the experts, who should not be moved in principle. This is why I think that the position of the Director is quite windy. But his role is very important: he can be powerful if he does not violate the rule, the rule being that he implements the government policy.

Tania Mihaylova: As a lawyer, I wish to note that Mr Popov refers to a normative act, which does not exhaust the powers of the Director. Mr Popov referred to the Public Administration Act; however, we should also refer to the Diplomatic Service Act, which governs the activities of the Bulgarian Diplomatic Institute. This Act stipulates that the Director shall be appointed by way of a contest. In this sense, the Director holds a professional position, no matter how windy it may be, in all matters pertaining to the activities of the Institute. It is true; the Director is like a two-faced Janus: he implements the policy of the Ministry but at the same time, he protects the Bulgarian Diplomatic Institute as a professional organisation. Personnel care in the foreign ministry should not be dependent on political changes or different views; our activities are professional.

Dr. Zdravko Popov: If you a part of a hierarchy, you cannot avoid such a situation. This is why I think that the Director has double responsibility, and is a most important person. He must protect the Institute, the project, he must keep it in operation, but such a leading role supposes an act of balancing between political interests and professional interests. If he fails to do this, he may become a hero in the eyes of a community, but he would harm the Institute. The opposite is also true: if the Director tries to pursue a political will by disrupting the entire homeostasis and the logic of development of the Institute, the political management will like him but he will ruin the Institute. This is why I believe that this position requires some special talent.

Diplomacy Journal: Our next question has to do with the Institute’s motto: Docendo Discimus (By Teaching, We Learn). How do you regard your work as Directors of the Bulgarian Diplomatic Institute as an element of your life? All of you have very interesting and rich lives outside the Institute: Dr. Zdravko Popov is academician; Prof. Milanov has an exciting diplomatic career and even left traces in the Institute’s library, for he was also an author, along with everything else. Tania Mihaylova has an experience in major public institutions, the government, the Council of Ministers, the Parliament. What is the place of the Institute in your biography, what have you learned from it?

Dr. Zdravko Popov: I will not hide the fact that I am proud to be the initiator of a successful project. Let me repeat: it would not have been successful without the assistance of so many people who helped it incarnate. It makes me happy to share that I have had several successful projects in my life, and the Bulgarian Diplomatic Institute is one of them. This is how I regard it, as part of the energy of my life, which generated goods, which have public and professional value.

Prof. Milan Milanov: My work at the Institute was a favourable opportunity to apply the experience I had accumulated previously at the United Nations, UNESCO, at our Embassy in Paris. Since I had worked in a diplomatic environment, it felt natural, normal, logical, and it gave me pleasure. Besides, we should never forget that we learn all the time, no matter your experience, so that when you communicate with knowledgeable, experienced people, even if you sometimes disagree, you always learn a lot. I was very happy that the people I worked with created conditions for mutual enrichment.

Tania Mihaylova: The question is not quite timely for me, for unlike you two, I regard this as a project that continues to be in my present time for eight years now. You two were part of the daily activities of the Institute for some time only, and now you look at it with different eyes. Because of my age – I will be turning 50 – and because I have not realised as many projects as you have, I can say that this is a major ongoing, continuous project. The fact that this project is successful, generally speaking, brings me particular satisfaction. I believe that some day, when I look at it from aside, I will conclude that the job was well done, and I will have a feeling of something meaningful. The Bulgarian Diplomatic Institute has an excellent team, and we all work with the aim to see Bulgaria’s diplomatic service developing according to the best standards, and that it be irreversible.

Dr. Zdravko Popov: Well, we have another major task, which dates from the first year of the Institute’s foundation. We have not yet committed the mandatory training of all diplomatic officers with the BDI training courses. Somebody may ask the question, when will the time come when the Institute will be a necessity? Well, it will come when each rank supposes training and control of one’s mastery. People should feel uncomfortable if they pass from Second Secretary to First Secretary without training. It seems to me that this important task has been a priority of all the BDI directors. Each director did something on the matter.

Diplomacy Journal: One last question related to personnel training, How did the Bulgarian Diplomatic Institute change the image of Bulgaria’s diplomatic service?

Tania Mihaylova: It is a process, and it is changing all the time. We offer our colleagues at the Ministry the opportunity to perfect themselves. When you make an intellectual effort, you develop and perform better. We try to be an example, to create a different climate, to change the culture of communication. The administration creates a specific setup, and it is imperative to maintain an institutional culture. I cannot deny that there is a positive development – in respect of communicativeness, relations between people, etc. Have Bulgarian diplomats become better? We shall see. My two colleagues know this well: our activities aim to achieve a most difficult objective, but it is the most gratifying investment, namely to influence and change people’s state of mind, and to provoke curiosity, motivation, and permanent development.

Prof. Milan Milanov: I agree with Tania Mihaylova, because I have no common unit of measure for the entire period. Her words ring true for the time I was director, but things were changing fast. The points of principle – changing the state of mind, the way of thinking – I have no measuring tool for them.

Dr. Zdravko Popov: The Bulgarian Diplomatic Institute is 10 years old now, and each one of us was its director for approximately 3 years. We should say that the three of us are proud of being part of the management of the Institute, for it is the first diplomatic school established in Bulgaria in its 1300 years of history. Since the establishment of the institution of the Ministry of Foreign Affairs, some 145 years after the Liberation, this is our first diplomatic school. Of course, there are difficulties, but it is a responsible commitment and a major achievement, and I believe this is a good ending of our conversation.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>