«

»

Oct 28

Горящият Близък Изток, скачащата Турция и спящите Балкани *The burning Middle East, bouncing Turkey, and the sleeping Balkans

 

 

проф. д.ик.н. Владимир Чуков

 

 

Твърде много политически събития се случиха в нашите два региона (балканския и близкоизточния), откакто се срещнахме миналата година в Риад. Безспорно, в арабския свят промените в сферата на политиката и сигурността са невероятно динамични, тъй като там сякаш изригнаха няколко паралелни вулкана. Тероризмът силно разтресе основите на държавността в Ирак, Сирия, Либия, а съвсем наскоро и в Йемен. Нито една арабска държава не остана в сянка. Сигурността в Близкия Изток все повече получи релевантни военностратегически измерения, което е придружено с твърде много мирни жертви и материални разрушения. В най-тежко положение е Сирия, в която, за съжаление, можем да говорим открито за геноцид. Той превърна сирийския народ във втората по големина бежанска група в света – над 4 милиона (след тази на палестинците). От там стартираха мощни емиграционни процеси, които засегнаха из основи нашия континент, нашия регион и нашата страна. Разместиха се сериозно геополитическите планове в региона, създавайки „замразени конфликти”, чийто източник са предимно религиозният екстремизъм и конфесионалното противопоставяне. Напълно споделям мнението на държавния глава на Саудитска Арабия, крал Салман, че тероризмът и конфесионализмът са пряко свързани и са основните проблеми на региона.

Кризата в Йемен по-скоро прилича на тази в Сирия, отколкото на тази в Ирак. Почеркът на Иран е сходен. Става въпрос за оповаването върху местното шиитско малцинство чрез неговата изолация от техните сънародници и, респективно, тяхната радикализация. Впоследствие се достига до създаването на въоръжена милиция чрез нейното въоръжаване и паралелен политически субект. През 1982 година бях в Сирия и станах свидел на иранските паздарани, които в долината Бекаа създадоха Хизбула. Сега сме свидетели на същия процес, но в напреднала форма, с милициите „хути“ и техния политически субект „Ансар алла“. Дори двете избрани имена – Хизбула и „Ансар алла“, имат същата логическа основа. В известна степен съвременен Йемен е Ливан от 80-те години на ХХ век. Дано тази арабска държава все пак да избегне 15-годишната гражданска война на сходния в конфесионално отношение Ливан в края на миналия век.

Основен белег на появата на радикално, екстремистко идеологическо течение и организация, която го материализира, е нарушаването на международното право, на правилата, определени от ООН като допустими и световно санкционирани. Трябва да отбележим, че съвременната система на международните отношения е колкото гъвкава, толкова и настоятелна при дефинирането на международните нарушители. Всъщност в конкретните близкоизточни случаи това обединява терористичната организация „Ислямска държава“ и йеменските милиции „хути“. Двата субекта станаха обект на отделни резолюции на СС на ООН, но с различна степен на санкциониране. Нека да

 

*Доклад, изнесен на третия Българо-Румънско-Саудитски форум, организиран от Дипломатическия институт в партньорство с Института за дипломатически изследвания на МВнР на Саудитска Арабия, Сдружение „Приятели на арабския свят” и Българо-саудитския бизнес съвет (23 април 2015 г.)

обобщим, колкото и да не е съвършено или обтекаемо в своите интерпретации, понятието „международно право“ или „международна легитимност“ все пак има някакви граници, които чертаят кои субекти са агресори и кои са жертви. Въпросът е, че докато това се докаже пред международната общност и се вземат конкретните решения в Съвета за сигурност на ООН, твърде много жертви дава най-вече мирното, цивилно население.

На фона на горящите точки в Близкия Изток можем да обобщим, че след появата на „Ислямска държава” се промени генезисът на терористичното движение. Това стана чрез ожесточената догматична, политическа и военна колизия между двете звена на религиозния екстремизъм, а именно Ал Кайда и „Ислямска държава”. Последната категорично надделя след като сирийският клон на Ал Кайда – ал Нусра, обяви, че се отказва от етикета Ал Кайда. Нещо повече, почти сензационно звучи твърдението на някои източници, че в разговор между лидерите Айман Зауахири и Абу Мохамед ал Джолани първият е заявил намерението си до края на 2015 г. да закрие Ал Кайда, което със сигурност ще има сериозен резонанс в света на терористичните организации. Всъщност нека да поясним. Ал Кайда е предимно религиозен проект, а „Ислямска държава” – политически. Ако информацията се окаже вярна, то тогава можем да заявим, че в света на тероризма политиката ясно победи религията. Нещо повече, мафия с ясно очертани национални характеристики, каквато е иракската, с фундамент армията на Саддам Хюсеин и най-вече бившата партия Баас, успя да създаде своя квазидържавност. Не е ясно какъв тип държавност ще се формира в другия ислямистки кантон, а именно територията около сирийския град Едлеб, завладян от бунтовниците след прогонването на войските на режима на Башар Асад. Най-вероятно ще е сходен тип държавност с този в Ракка, само наименованието на управниците ще е по-различно. Това означава, че нещо изключително опасно се формира на 1 500 км от българските граници. Става въпрос не само за големите бежански потоци, но и за налагането на държавническа матрица, чиито институции и регулации датират далеч преди века, в който живеем. Очевиден е обществено-политически регрес, който ще резонира както върху съседна Турция, така и върху нейния политически и конфесионален режим.

Българското общество винаги е заставало на страната на международното право и легитимност, материализирайки своята солидарност с потърпевшите и жертвите. В тази връзка нашата страна дава своя принос в облекчаване на страданията на сирийския народ, приемайки на своята територия все повече бежанци, бягащи от ужасите на гражданската война. От 2012 г. българската държава и общество се изправи пред този непознат за нас социален проблем. Нашата страна отделя материални средства, които далеч надвишават нейните възможности. Нещо повече, по признания на официални представители, проблемът на сирийските бежанци може дори да застраши приемането на България в системата Шенген.

Обръщам внимание на този проблем, тъй като съм убеден, че нашата страна никога няма да се откаже от своите хуманитарни задължения, от това да подаде ръка на нуждаещите се, на бягащите от войната мирни жители, независимо какво ще й струва това. В същото време сирийските бежанци ясно подсказват конкретната, материална връзка между България, Балканския регион и Близкия Изток. Както вече споменах в моя доклад, изнесен в Риад, тя съществува още от Средновековието, когато Босфорът е бил под властта на Византия. Буферната коридорна зона е Турция, която желае да играе все по-голяма роля в двата региона.

От геополитическа гледна точка Турция, кандидат за присъединяване в ЕС, разделя два региона – Близкия Изток и Балканите, които имат коренно различен политически, социално-икономически и демографски профил. В момента е възможно да съжителстват три геополитически ариела с коренно противоположни ритъма и параметри на развитие на разстояние 1 500-2000 км. В Сирия и Ирак цари война, тотално разрушение и масова емиграция, в Турция, с недотам добре контролирана южна граница – икономически подем и демографска експлозия, а на Балканите – икономическа рецесия и демографски срив. Подобна дисхармония може да бъде поддържана единствено от политическите и икономическите граници, и то в краткосрочен план. В дългосрочен план обаче, в рамките на 10-20 години, едва ли бариерите, които се поставят пред Турция от ЕС, ще могат да бъдат все така ефективни, независимо дали Анкара е приета или не в Съюза. Връзките и взаимозависимостите между геополитиката и геоикономиката са очевидни. Пред последната политическите граници или да кажем, регулации, са много слаби и неефективни. В двата съседни региона има външнополитически субекти, които имат различни геополитически кодове, а именно локални, регионални и надрегионални. Различните логически комбинации на взаимодействие между тях показват единствено движение от юг на север. Става въпрос на първо място за хора (засега нелегални емигранти), тъй като те са най-мобилни. Логично е в подходящо време да се появят и капиталите. Засега те липсват, но в дългосрочен план неминуемо ще последват хората.

Турция притежава 17-тата икономика в света и е член на Г-20. Тя има над 15 000 долара БВП на глава от населението, икономически ръст – около 4%, между 15-20 млрд. долара годишно – директни чужди инвестиции. Нейното население е над 80 милиона, с прираст около 1,5% и средна възраст 29 години. След обявяването на създаването на нова столица в Египет миналия месец и привличането на около 75 милиарда долара чужди инвестиции (повечето от държави от Персийския залив, предимно саудитски), Турция реши да създаде свой собствен инвестиционен център. Очевидна е политическата конкуренция между Кайро и Анкара. Няма нужда да напомняме за влошените отношения между двете държави след обявяването на движението „Мюсюлмански братя” за терористично от египетските власти. Най-общо казано, Египет и Турция са двата полюса на двете про- и анти-Мюсюлманските братя оси, които се оформиха в сунитския блок след приключването на т.нар. Арабска пролет. Всъщност от тук насетне египетско-турската конкуренция ще придобива най-вече икономически измерения. Саудитска Арабия ще играе не само ролята на политически модератор, но и на икономически регулатор.

Официален представител на правителството в Турция заяви, че те имат амбицията да превърнат град Истанбул в регионален инвестиционен център, привличайки през следващите 5 години 100 млрд. долара. Това е много сериозна амбиция с поглед към ролята на Анкара в Близкия Изток. Конкурирайки се на изток, резонансите ще бъдат очевидно много по-значими за съседния Балкански регион. Държавите в него, сами поотделно, не могат да се справят със сериозното икономическо предизвикателство, което се задава от юг.

България и Румъния са страни членки на ЕС, а редица други страни от региона са кандидатки за присъединяване към Съюза, като Молдова, Сърбия и Македония. Брюксел се превърна в геополитическият център на Балканския регион. Политиката, икономиката и всички правни регулации са съгласувани с него. В същото време, осем години след присъединяването през 2007 г., икономическите и социалните показатели на тези страни, ясно показват, че темповете на развитие им определят място на периферия, която не е ясно кога ще достигне в своето развитие центъра, тоест да се получи изравняване на жизнения стандарт. Всички споменати държави страдат от едни и същи пороци:

  1. Нисък жизнен стандарт – БВП на глава от населението: България – 14 400 долара, Румъния – 14 400 долара, Молдова – 4 000 долара; Сърбия – 11 100 долара, Македония – 10 800 долара;
  2. Демографски срив: България – отрицателен, 0,83%, Румъния – отрицателен, 0,3%, Молдова – отрицателен, 1,2%, Сърбия – отрицателен, 0,46%, Македония – положителен, 0,21% (албанският фактор си казва думата);
  3. Масова емиграция: България – минус 2,89 на 1000 жители, Румъния – минус 0,3 на 1000 жители, Молдова – минус 9,8 на 1000 жители, Сърбия – няма информация, Македония – минус 0,48 на 1000 жители.

 

Средният икономически растеж на балканските държави е между 2-3% годишно. Български анализатори предсказват, че ако се запазят тези темпове на развитие, България ще достигне нивото на жизнения стандарт на западноевропейските държави след половин век, при условие че последните не се развиват.

Гражданите на тези държави напускат своята родина поради ясния периферен статут, който те имат и който не е ясно кога (и въобще дали) ще бъде преодолян. Всъщност, Брюксел е политически център на 28 държави. От това произтича и неговата роля на основен фактор на икономическите и социални регулации във всички страни членки. Въпреки прилагането на прословутия принцип за свободно придвижване на стоки, хора и капитали, не се дава гаранция за равномерно икономическо развитие. Страх ме е, че над Балканския регион надвисва икономическата сянка на Истанбул като дубльор на Брюксел. Икономическият генезис и демографският профил на Турция и на съседните балкански пост-комунистически държави е отчетливо различен. Във времето, няколко десетилетия напред, икономическите натрупвания и социалната ерозия на балканските общества е възможно да прераснат в държавна ерозия. С други думи, държавите от региона трябва ясно да подобрят своите икономически показатели и социални параметри, тъй като има вероятност да се достигне до нежелани политически промени.

Според мен един от основните пороци за икономическото забавяне, причиняващ социален катаклизъм, е стесненият местен пазар. Това е водещата причина за ниския ръст на чуждестранните инвестиции. Редица крупни инвеститори заобикалят малките балкански страни, тъй като възвращаемостта на депозираните капитали е твърде бавна. Така например през 2011 г. Катар заяви желанието да инвестира 200 млн. долара за изграждането на високоскоростна отсечка Русе – Капитан Андреево, свързваща Румъния и Турция през България. Турция се ангажира да стане изпълнител и гарант. В светлината на подкрепата на България за събитията от Арабската пролет добрата политическа воля беше налице. В същото време икономическите условия на проекта говориха за малък пътнико- и товаропоток. Така инвеститорът оттегли участието си и този проект не се реализира.

Статистиката показва, че осредненият инвестиционен потенциал на Турция е приблизително три пъти по-голям от този на България и Румъния, взети заедно. Това се дължи както на политиката на икономически неолиберален авторитаризъм на Анкара, така и на големия контингент от потребители и на огромната територия, създаваща националния пазар. Балканите трябва да намерят своя собствен икономически център, създавайки Балкански общ пазар. Идеята е да се създаде хомогенно икономическо пространство върху териториите на няколко балкански държави, без да се наруши техният национален суверенитет и политическа независимост. В основата на този пазар трябва да бъдат България и Румъния, притиснати от геополитическата и най-вече от геоикономическа съвместна предопределеност. Двете държави дават естествения достъп на големите геополитически и геоикономически организации, съществуващи на европейския континент, до Черно море. Това важи най-вече за ЕС. Ако ХХ-ти век е векът на национализмите и войните на Балканите, то ХХІ-ви век трябва е този на сътрудничеството и просперитета. Различните идеологически блокови прегрупирания налагат единна икономическа логика. Двете съседни държави бяха приети заедно в двете комунистически военнополитически-икономически организации, а именно Варшавският договор и Съветът за икономическа взаимопомощ. Същото важи и за западно-ориентираните тъждествени организации, а именно НАТО и Европейският съюз. Видно е, че Брюксел и Москва тъждествено оценяват София и Букурещ съгласно икономическата и геополитическа логика.

Всъщност не само естествените геополитически центрове на Европа възприемат балканските страни като единно цяло. През 2010 г. Израел влоши отношенията си с Турция. Това бе фатално за еврейската държава на фона на постоянния антагонизъм с Техеран. Нещо повече, конструкторите на израелската външна политика потърсиха и намериха „дубльор” на бившия си стратегически съюзник Турция. Обаче последният беше заместен не от една, а от цели три балкански държави, а именно България, Румъния и Гърция. В концепциите за национална сигурност на Тел Авив трите държави са равнопоставена алтернатива на Турция. В конкретния случай става въпрос най-вече за въздушното пространство на трите държави. Нека си припомним тренировките на израелските ВВС в небето на трите държави.

Фактът, че днес сме в такъв формат – българо-румънско-саудитски също е косвен аргумент, подкрепящ моята теза.

Създаването на висока степен на интеграция в областта на икономиката, а по-късно в политиката и сигурността, не е прецедент в рамките на ЕС. Всъщност нека погледнем на икономическия съюз на Белгия, Нидерландия и Люксембург (Бенелюкс) като модел, към който трябва да се стремим. Трите държави се опитаха да преодолеят недостатъците с малкия си пазар, изграждайки единен такъв. В рамките на десет години те премахнаха изцяло икономическите бариери и уеднаквиха напълно икономическите регулации – закони, данъци, такси. Постепенно преминаха към уеднаквяването на регулациите в сферата на социалната политика. Създадоха наднационални политически тела – Генерален секретариат, Комитет на министрите, парламент, който ратифицира нормите, които предлага, съюзен съд и други. Най-важното е, че стопанският субект произвежда и предлага своята продукция на разширен пазар, което увеличава оборота, намалява себестойността на продукцията и увеличава печалбата за производителя. Така например общо териториите на България, Румъния, Молдова, Сърбия и Македония са приблизително равни на тези на кралство Испания – около 500 000 кв. км. Населението на петте държави е също сходно с това на кралството – около 45 милиона души.

В същото време БВП на Испания е 1,4 трилиона долара и 40 000 долара БВП на глава от населението. Докато заедно петте държави имат около 500 млрд. долара БВП и около 10 500 долара БВП на глава от населението средно. Разширеният пазар е предпоставка за икономически просперитет. За подобна реализация е необходима политическа воля, далеч надхвърляща солидарността между София и Букурещ за едновременното влизане в Шенгенското пространство.

Обединителните тенденции са присъствали винаги в съзнанието на народите, населявали Балканския полуостров. Особено активни са били в началото на миналия век. Тогава обаче е доминирала политическата формула. Политическата култура преди век не е позволявала реализацията на подобен тип регионално сътрудничество. Причина за това е бил силният местен национализъм, разпалващ регионалните войни, и нефаворизиращият подход на Великите сили. Националният интерес обаче повелява силно регионално сътрудничество, което надскача далеч съвместното членство в ЕС. Очевидно трябва да се намерят допълнителни лостове, за да се достигне до желания по-висок жизнен стандарт. Последният е крайно необходим, особено на фона на взривоопасния Близък Изток и изключително динамичното развитие на съседна Турция.

 

 

Владимир Чуков е роден в Атина, Гърция. Учи във френски лицей в Тунис и завършва Факултета по обществени науки на Дамаския университет, Сирия. Той е професор, доктор на икономическите науки. Преподава във Варненския свободен университет, Русенския университет, Софийския университет и Нов български университет. През периода 1994-1998 г. е главен редактор на списание „Международни отношения”. От 2001 г. участва в редакционната колегия на списание „Геополитика”. Специализира във Великобритания, Унгария, Румъния, Турция и др. Автор е на осем книги и на стотици научни и научнопопулярни статии, издавани в България, САЩ, Франция, Германия, Италия, Великобритания, Румъния, Турция, Саудитска Арабия и др. Създава и членува в множество граждански и професионални български и международни организации.

  

 

Prof. Vladimir Choukov, Doctor of Economics

 

There have been too many political developments in our two regions (the Balkans and the Middle East) since we last met in Riyadh last year. Undoubtedly, the changes in the political and the security sphere in the Arab world have been particularly dynamic because it was as if a couple of parallel volcanoes erupted there simultaneously. Terrorism has seriously shaken the foundations of the state systems in Iraq, Syria, and Libya, and – quite recently – in Yemen, too. None of the Arab countries has been left intact. The security in the Middle East has been acquiring an increasing number of new military and strategic dimensions but this has been accompanied by an enormous loss of civilian lives and material devastation. Most affected by all this has been Syria where, unfortunately, we can already openly speak of genocide. The genocide in this country has turned the Syrian people into the second largest refugee group in the world numbering over four million persons (ranking immediately after that of the Palestinians). Syria has been the country of origin of mighty emigration processes which have seriously affected our continent, our region, and our country. A great number of geopolitical plans in the region have been seriously transposed creating in this way “frozen conflicts” that have been generated chiefly by religious extremism and confessional confrontation. I do share the opinion expressed by Saudi Arabia’s head of state, King Salman that terrorism and confessionalism are closely interrelated and constitute the major problems in this region.

The crisis in Yemen is much more like the one in Syria than the one in Iraq. The hallmark of Iran, however, is very similar. It all boils down to relying on the local Shia minority by isolating these people from their compatriots making them in this way more radical. Next comes the setting-up of local militia groups, arming these groups and turning them into a parallel political entity. I was in Syria in 1982 and witnessed myself how the Iranian pazdarani set up Hezbollah in the Bekaa Valley. Today we have been witnessing the same process, but in a more advanced stage, which this time involves the Houthi militias and their political product, “Ansar Allah”. Even the two names, Hezbollah and “Ansar Allah”, rest upon the same logical foundation. Yemen today is very much like Lebanon in the 1980s, though to a somewhat lesser extent. Let us hope that this Arab country is going to skip the 15-year civil war waged in Lebanon in the late 20th century because, in terms of confession, today’s Yemen is very similar to Lebanon in those times.

The violation of the international laws, alongside the breach of the rules established by the UN as the admissible ones and sanctioned across the world, have been the main distinguishing features of the newly-born radical and extremist ideological school and of the organization that gave birth to this school. We need to note here that, in the course of identifying the international offenders, the current system of international relations is equally flexible and persevering. In these particular Middle East cases, this applies to both the Islamic State of Iraq and the Levant (ISIL) and Yemen’s Houthi militias, where there is a sign of equality. The two

 

*Paper presented at the third Bulgarian-Romanian-Saudi Workshop, organized by the Diplomatic Institute in cooperation with the Institute of Diplomatic Studies of Saudi Arabia, the NGO „Friends of the Arab World” and the Saudi-Bulgarian Business Council (23 April 2015)

entities have made the UN Security Council issue two separate resolutions, however, with a different degree of sanctions. To put it in a nutshell, no matter how imperfect or ambiguous the interpretations of the notion of “international law” or “international legitimacy” might be, there are still some dividing lines that make it easy to differentiate between the aggressors and the victims. The problem is that it is the civilian population that always suffers heavy losses before a particular case is proven before the international community and before the UN Security Council takes the relevant decision.

Against the background of the burning Middle East, we can conclude that the rise of ISIL has changed the genesis of the terrorist movement. This has been the result of a bitter dogmatic, political, and military collision between the two factions of religious extremism, namely Al-Qaeda and ISIL. ISIL managed to get the upper hand over Al-Qaeda after al-Nusra, the Syrian branch of Al-Qaeda, declared openly that it was renouncing Al-Qaeda’s etiquette. In addition, an almost sensational assertion was made by some information sources that, in a conversation between the leaders of the two organizations, Ayman Zawahiri and Abu Mohammad al-Julani, the first one had openly announced his intention to close down Al-Qaeda by the end of 2015 – something that is going to resound seriously in the world of terrorism. We need here a brief explanation. Al-Qaeda was a predominantly religious project, while ISIL is a political one. And, if this information turns out to be true, we could openly say that, in the world of terrorism, politics has triumphed over religion. Yet, there is something more to it. A mafia with clearly outlined national characteristics (such as the mafia in Iraq) supported by Saddam Hussein’s army and, even more importantly, by the former Baath party, has managed to set up a quasi state organization of its own. It is not yet clear, however, what type of state organization is going to be set up in yet another Islamist canton in the territory around the Syrian city of Idlib, which was conquered by the insurgents after Bashar al-Assad’s troops had been driven away. Probably this state organization is going to be very similar to that established in Rakka and only the rulers are going have different names. All this means that something very dangerous is brewing only 1 500 kilometers away from the Bulgarian borders. Because it is not only going to involve a serious influx of refugees, but also the imposition of a state system matrix whose institutions and regulations date back to times that have nothing in common with the current century. We have all been witnessing a social and political regress that is going to reverberate across neighboring Turkey and will affect its political and confessional regime.

The Bulgarian society has always supported the international law and legitimacy expressing in this way its solidarity with all the affected persons and victims. In this context, we have been contributing to the alleviation of the sufferings of the Syrian people by receiving on our territory large numbers of refugees fleeing from the terror and the civil war. Since 2012, we, the Bulgarian government and the Bulgarian people have faced up to this social problem, unknown to us thus far. The government has been setting aside material resources that exceed by far its own capacity. Moreover, according to the information released by some official representatives, the Syrian refugee problem can even threaten Bulgaria’s accession to the Schengen area.

I am drawing your attention to this issue because I am convinced that, regardless of the cost, my country is never going to renounce its humanitarian obligations to give a hand to civilian people fleeing from the terror of war. At the same time, the Syrian refugees are an incarnation of the particular, material link between Bulgaria, the Balkans and the Middle East. As I pointed out during my presentation in Riyadh, this link has existed ever since Medieval times when the Bosphorus used to be still under Byzantine domination. On the other hand, Turkey can be regarded as a buffer or a corridor zone; however, this country has been having the ambition to play an increasingly important role in the two regions.

From a geopolitical perspective, Turkey, an EU candidate country, is located between two regions (the Balkans and the Middle East) of utterly disparate political, social, economic, and demographic profile. Currently, these regions might be even three in number, i.e. three individual geopolitical zones, which are different in every way in terms of rhythm and development parameters and co-exist within a distance of only 1,500 – 2,000 kilometers. A war is raging today in Syria and Iraq causing total destruction and mass emigration; there is an economic upsurge and demographic explosion in Turkey whose Southern border is not controlled very well; and the Balkans are in an economic recession, as well as on the verge of demographic collapse. Incompatibilities like these could be maintained only by political and economic borders, within a very short term, at that. In the long run, however, in a period of, say, 10 or 20 years, the barriers that the EU has set up before Turkey will be hardly able to be so effective, regardless whether Ankara accedes to the EU. The relationship and the interdependency existing between geopolitics and geo-economics are more than obvious. In the geo-economic area, the political boundaries, or even the regulations, are very weak and inefficient. There are foreign political entities in the two neighboring regions of different geopolitical codes, i.e. of a local, regional or supra-regional code. At present, the varied logical combinations of interaction between these entities show only movement from the South to the North. I mean movement of people (for the time being, illegal emigrants) because the people are most mobile of all. And it is only logical that the capital will also start moving at the most suitable time. For the time being, the capital is missing altogether. But, in the long run, it is bound to follow the people.

Turkey is the 17th largest economy in the world and a G-20 member-state. The Turkish per capita GDP is over $15 000, Turkey’s economic growth is about 4 per cent, and the annual foreign direct investments in the country total some $15-20 billion. The number of population is over 80 million, the population growth rate is about 1.5 per cent, and the average age in the country is 29. After some information was released last month that Egypt is planning to build a new capital and the country had attracted some $75 billion in foreign investment (mostly from the Persian Gulf countries and, more particularly, from the Saudi states), Turkey decided to establish an investment center of its own. The political competition between Cairo and Ankara is obvious. We do not even need to recall the deteriorated relations between the two states after the Egyptian authorities had declared the Muslim Brothers a terrorist movement. In a nutshell, Egypt and Turkey have been the two poles of the two “pro” and “anti” Muslim Brothers axes that emerged in the Sunni block in the wake of the Arab Spring. From now on, the competition between Egypt and Turkey is going to acquire mainly economic dimensions. While, on the other hand, Saudi Arabia is going to assume the role of a political moderator, in addition to that of an economic regulator.

Quite recently, an official Turkish government representative announced that Turkey has the ambition to turn Istanbul into a regional investment center by attracting $100 billion over the next five years. This is a very serious ambition bearing in mind Ankara’s future role in the Middle East. This competition in the East, however, is going to have far-reaching repercussions on the neighboring Balkan region. And the Balkan countries will not be in a position to take on their own the serious economic challenge coming from the South.

Both Bulgaria and Romania are EU Member States and a couple of other countries in the region, such as Moldova, Serbia, and Macedonia, are EU candidate countries. Brussels has been a geopolitical center for the Balkan countries because all the Balkan political, economic, and legal regulations are coordinated with this “center”. At the same time, eight years after Bulgaria and Romania have acceded to the EU, the economic and social indicators of these countries clearly show that their rates of development have assigned them the role of EU periphery states, without a clear idea as to when their rates of development are going to catch up with those of the center, so that the standards-of-living could be equalized. The countries mentioned thus far share the same defects, for example:

  1. Low standards-of-living in terms of per capita GDP: $14 400 in Bulgaria, $14 400 in Romania, $4 000 in Moldova, $11 100 in Serbia, and $10 800 in Macedonia;
  2. Demographic collapse: 0,83 per cent in Bulgaria (a negative number); 0,3 per cent in Romania (a negative number); 1,2 per cent in Moldova (a negative number); 0,46 per cent in Serbia (a negative number); and 0,21 percent in Macedonia (a positive number) where the Albanian factor has had its effect;
  3. Mass migration: minus 2,89 per 1000 population in Bulgaria; minus 0,3 per 1000 population in Romania; minus 9,8 per 1000 population in Moldova; minus 0,48 per 1000 population in Macedonia. There is no information about Serbia.

 

The average annual growth rate of the Balkan countries ranges between 2 and 3 per cent. Some Bulgarian analysts claim that, if the above rates of development are preserved, Bulgaria is going to reach the standards-of-living of the West-European economies in half a century, provided that these economies preserve their today’s rates of development.

The Balkan states’ citizens leave the countries in which they were born because of the peripheral status of these countries and also because nobody knows when (or if) this status is going change. Brussels is the political center of 28 countries and its role of a major factor for the economic and social regulations in all the EU Member States derives from this fact. By simply adhering to the notorious principle of free movement of goods, persons, and capital, you cannot guarantee well-balanced economic development. I personally fear to realize how the economic shadow of Istanbul has been spreading over the Balkan region as a substitute for Brussels. Turkey’s economic genesis and demographic profile are quite distinct from those of the country’s neighboring Balkan post-communist states. It is quite possible, however, that over time – say, a couple of decades ahead, the Balkan economic realities and the social erosion of the Balkan communities might develop into erosion of the Balkan states. To put it differently, it is a must for the Balkan countries to improve their economic indicators and social parameters because it is quite probable that all this could lead to undesired political changes.

I personally believe that the tight local markets in the Balkan post-communist countries are among the major reasons for the economic slow-down in these countries that gives rise to social cataclysms. This has been the main reason for the low level of foreign investment. A series of large investors simply tend to neglect the small Balkan states as the return on capital in these states is fairly slow. In 2011, for example, Qatar declared its intention to invest $200 million in the construction of a high-speed section between Rousse and Kapitan Andreevo, which had to connect Romania with Turkey via Bulgaria. On its part, Turkey made a commitment to back this project and become a contractor. There was actual good will on the part of the Bulgarian government at the time because Sofia had announced its support for the developments within the Arab Spring. At the same time, a feasibility study established a fairly low passenger and freight flow for which reason the project was abandoned.

The statistical data indicate that Turkey’s average investment potential is about three-fold higher than that of Bulgaria and Romania taken together. This has been due to the Turkish policy of economic neo-liberal authoritarianism, to the country’s large number of consumers, and to the Turkish enormous territory that represents, in fact, Turkey’s national market. The Balkan countries need to identify an economic center of their own and eventually set up a Balkan common market. They need to create a homogeneous economic space within the territory of a couple of Balkan states, without violating the national sovereignty or the political independence of these states. Pressed by their geopolitical and, even more importantly, their common geo-economic predestination, Bulgaria and Romania should become the pillars of such a market. Because the two countries provide natural access to the Black Sea to a large number of mighty European geopolitical and geo-economic organizations. This is mostly true of the EU organizations. If the 20th century is considered to have been the century of nationalism and of Balkan wars, the 21st century has to be the century of cooperation and prosperity. The multifarious ideological reshuffling among the individual political blocks calls for uniform economic logic. Bulgaria and Romania acceded together to the two communist military and economic organizations, namely the Warsaw Treaty Organization and CMEA (the Council for Mutual Economic Assistance). The same is true of their simultaneous accession to the two West-oriented “identical” organizations, namely NATO and the EU. This indicates that, according to the economic and geopolitical logic, Brussels and Moscow have been rating Sofia and Bucharest on an equal footing.

As a matter of fact, it is not only the natural geopolitical centers in Europe that perceive the Balkan countries as a uniform whole. In 2010, there was a set-back in the relations between Israel and Turkey (through the fault of Israel). This had a devastating effect on Israel, bearing in mind the country’s incessant antagonism towards Teheran. In addition, the “constructors” of the Israeli foreign policy managed to find a substitute for their former strategic ally, Turkey. This substitute, however, incorporated three Balkan countries, rather than one, namely Bulgaria, Romania, and Greece. The Israeli national security concept regarded these countries as an alternative to Turkey on an equal footing. This particular case involved, first and foremost, the air space of the three Balkan states. Let us recall the exercises of the Israeli air Force in the skies of the three countries.

The very fact that today we are in a Bulgarian-Romanian-Saudi format is an indirect argument in support of my thesis.

The high level of integration in the economic, and later on, in the political and the security spheres, is not a precedent within the framework of the EU. For example, let us take a look at the economic union formed between Belgium, the Netherlands, and Luxembourg (Benelux) as a model to be followed. The three countries were trying to overcome the difficulties arising from their small markets and, eventually, set up a common market. It took them 10 years to remove all the economic barriers and to harmonize fully the economic regulations, including legislation, fees and taxes. Then they gradually harmonized the regulations in the social policy sphere. They also established supra-natural political bodies, such as General Secretariat, a Committee of Ministers, a parliament to ratify the norms put forward by the Committee of Ministers, a Union Law-Court, etc. What has to be underlined here, however, is that the economic entities could produce and offer their products on a much larger market, which boosted the turnover, brought down the production costs and raised the producers’ profits. The sum total of the territories of Bulgaria, Romania, Moldova, Serbia, and Macedonia is approximately equal to the territory of the Kingdom of Spain, some 500 000 km2, and the population of the five countries together is also similar to that of Spain, numbering some 45 million people.

At the same time, the Spanish GDP amounts to $1,4 trillion, with $40 000 GDP per head of the population. In contrast, the GDP of the five Balkan countries together approximates $500 billion, with an average of $10 500 GDP per head of the population. Each and every enlarged market is a prerequisite for economic prosperity. The implementation of a project like this one, however, requires strong political will that surpasses by far the solidarity between Sofia and Bucharest in relation to their simultaneous accession to the Schengen area.

There has always been integration trends present in the minds of the peoples living on the Balkan Peninsula. These trends used to be particularly intensive in the early 20th century. That was the time, however, when the political formula was the predominant one. The political culture one century ago would never permit the implementation of regional cooperation project of this kind. A process like this one was going to be impeded by the strong local nationalism, which was unleashing regional wars, as well as by the non-favoring approach of the Great Powers. The national interests today, however, call for strong regional cooperation that goes far beyond the joint EU membership. It is obvious that one should seek and find some additional levers so that the Balkan countries could reach the desired standards-of-living. Such standards-of-living today are an absolute necessity, particularly against the background of the highly explosive Middle East and the absolutely dynamic development of neighboring Turkey.

 

 

 

Vladimir Chukov was born in Athens, Greece. He studied in the French Lyceum in Tunisia and graduated from the Social Sciences Faculty of the Damascus University, Syria. He is a professor, doctor of economics. He teaches in the Free University of Varna, the University of Rousse, the Sofia University and the New Bulgarian University. During the period of 1994-1998 he was chief editor of „Ιnternational Relations“ journal. Since 2001 he has been a part of the editorial staff of „Geopolitics“ journal. He has specialized in the UK, Hungary, Romania and Turkey. He is the author of eight books and hundreds of scientific and popular science articles published in Bulgaria, USA, France, Germany, Italy, UK, Romania, Turkey, and Saudi Arabia. He is a founder and member of many civil and professional Bulgarian and international organizations.

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>