«

»

Oct 28

Руската външна политика при ПутинRussia’s foreign policy under Putin

 

 

Януш Бугайски

 

 

Цели: Основна цел на водената от Москва външна политика е да възстанови Русия като главен властови център или стълб в многополюсния и мултицентричен свят. Затова Русия се стреми да създаде изключителна евразийска зона, която да подкопае влиянието на ЕС и НАТО в цялата източна част на Европа. Даже там, където не може да окаже натиск върху своите съседи или да ги подмами да станат част от интеграционните й механизми, Москва се опитва да ги неутрализира, като не им позволява да се присъединяват към западните институции. Такъв е случаят с Украйна. Понякога тя даже се опитва да убеди страни, които вече са се присъединили към НАТО и ЕС, да подкрепят или поне да не блокират постигането на руските цели. Всичко това може да осигури на Русия стратегическа дълбочина в рамките на активното й противопоставяне на Запада.

Стратегия и тактика на Москва: Тактиката е краткосрочно средство, докато стратегията представлява дългосрочна политика; и двете обаче са насочени към реализирането на конкретни цели. Докато Кремъл преследва имперски цели, неговата стратегия и тактика са гъвкави – нещо, което може да ги направи много по-ефективни, отколкото ако бяха догматични. А там, където се смята, че руските национални интереси имат превес над интересите на съседните на Русия страни, руската стратегия и тактика включват „примамки”, заплахи, стимули, както и натиск.

Агресивен опортюнизъм: Често определят Путин не като стратег, а като „опортюнист”. Опортюнизмът обаче е нищо повече от метод за извличане на полза от конкретни благоприятни обстоятелства, което не представлява само по себе си някаква цел. Всъщност въпросът има две страни: какво точно цели Путин, възползвайки се от възможностите да налага могъществото на Русия, както и доколко успешна е провежданата от него политика. Докато това, което цели Москва в конкретната област, остава ясно, то реакцията на страните, към които се е насочила Русия, както и тази на международните „играчи” остават много по-непредсказуеми. И точно поради тази причина използваните от Русия методи изискват гъвкавост, опортюнизъм и импровизация.

Методите на Путин: Руският ново-имперски проект не разчита на наследените от съветската ера инструменти, включващи идеологическа вярност, употреба на военна сила или имплантиране на марионетни правителства. Целта е да се оказва доминиращо влияние върху външната политика и политиката на сигурност на непосредствените съседи така, че или да останат неутрални, или да подкрепят руския дневен ред. Всъщност Русия се стреми да създаде зависими протекторати по протежение на своите граници. Също е важно да се прави разлика между руските национални интереси и амбициите на Руската държава. Присъединяването на съседните на Русия страни към НАТО не би застрашило нейната сигурност. Едно евентуално присъединяване обаче би застрашило възможностите на Кремъл да контролира външнополитическата ориентация и политиката на сигурност на тези страни.

Възможностите на Русия: Въпреки че амбициозният интеграционен проект на Путин за създаване на нов Евразийски съюз с център Русия няма почти никакви шансове за успех, а и при постоянно растящите икономически проблеми на страната и отпора на съседните държави, опитите за създаване на подобен блок биха могли да дестабилизират огромен регион в източната част на Европа. Украйна – като най-амбициозна цел на Кремъл, може да служи за ценен пример, свързан с ефекта от руските имперски амбиции.

 

Арсенал за подривна дейност

Москва използва много и различни инструменти за разклащане на устоите на своите противници. Този арсенал може да се раздели на осем основни групи: международна, информационна, идеологическа, икономическа, етническа, политическа, социална и военна. Заедно с колегата Маргарита Асенова, с която в съ-авторство очакваме да излезе наскоро от печат книгата на Фондация „Джеймстаун”– „Евразийското разединение: уязвимите флангове на Русия”, сме регистрирали и разяснили над 60 вида „оръжия”, използвани от Москва на различни фронтове. Ето някои от акцентите.

 

Международен фронт

Измамна дипломация: Това може да включва предложения за посредничество, миротворчески разговори и разрешаване на конфликти в момент, в който Москва има за цел да разпокъса цели държави, използвайки и други форми на подривна дейност спрямо своите съседи. Точно в този момент лъжата и измамата, дезинформацията и отричането на собствената си отговорност за агресията са отличителни белези на руската външна политика.

Насърчаване на шпионска дейност: Напоследък се наблюдава значително съживяване на руската шпионска дейност. Русия разполага със стотици разузнавачи, които работят в Европа, и ръководи хиляди агенти. Руските шпионски мрежи откриват корумпирани политици и уязвими компании, рекрутирайки като информатори в същото време служители на правоприлагащите органи, както и други длъжностни лица. Москва провежда и тайни операции (“false flag” operations), при които обектите се рекрутират под маската на различни каузи, като например „опазване на околната среда” или „свобода на медиите”. Честите разкрития на степента, до която достига руската шпионска дейност, също служат на целите на Москва, тъй като дискредитират благонадеждността и компетентността на държавните агенции в страните, които са се превърнали в мишена на подобна дейност.

 

Информационен фронт

Войни в киберпространството: Това включва систематични атаки, както и отричането на подобни атаки на правителствени сайтове от страна на организирани от Кремъл хакери, което често се случва в Естония, Грузия и Украйна. Подобни войни могат да доведат даже до мониторинг на телекомуникациите, както и до инфектиране с вируси на предварително набелязани мрежи.

Пропагандни атаки: Контролът на Москва над редица телевизионни станции, излъчващи програми за болшинството от бившите съветски републики, е ценен инструмент за оказване на влияние над общественото мнение и политическите елити в съседните на Русия страни. Напоследък това се забелязва ясно в Беларус, Украйна и Молдова, където голяма част от гражданите – и то не само етнически руснаци – следят редовно московските медии.

Психологически операции: Те най-често включват всяване на страх, объркване, несигурност, паника, истерия и параноя сред целевите аудитории в чужбина, за да разколебават обществения морал, да насърчават пораженчество и деморализация, както и намаляват доверието в националните правителства и международните институции. Такъв вид пропаганда може да предизвика неопределеност и несигурност, като предотврати по такъв начин всякаква незабавна реакция на руската агресия. Крайната цел на психологическите операции е да влияе върху политическите решения на други страни, както и да подкопава всяка воля за противопоставяне на политиката на Москва.

 

Идеологически фронт 

Руският супермачизъм: Руските имперски амбиции се градят върху концепцията за „света на Русия”. Според това понятие не съществуват етнически групи от рода на украинци или беларуси; всички те представляват част от единната руска нация и трябва да бъдат върнати обратно в рамките на същата тази държава или съюз. Проповедниците на тази идея често наблягат на очевидната съдба на считаните за уникални руска култура и дълбока „руска душа”. „Светът на Русия” включва няколко категории хора: етнически руснаци, независимо от това къде живеят в момента; руско-говорещи, независимо от етническата им принадлежност; руски сънародници заедно с техните потомства, които са живели на територията на СССР или на Руската империя.

Обединяване на Русия: Понятието „светът на Русия” се основава на хипотезата за разделена нация след разпадането на Съветския съюз. Разпространявайки в съседните страни руската култура, ползването на руския език, както и политическата организация на руската държава, Москва се старае да създаде илюзията, че тези страни принадлежат към руското културно пространство. Понятието „светът на Русия” е въведено даже в конкретни закони, които представляват юридическа основа за защита на руските сънародници в чужбина. Има и отделен закон, който дава правото за използване на руски войски в защита на сънародниците в други страни.

Насаждане на анти-европейски настроения: Сред най-често разпространяваните от пропагандните центрове на Кремъл теми срещу ЕС са следните: изродената същност на европейския либерализъм; безнравственост на Запада и на неговите „така наречени” анти-религиозни кампании; липса на вземане на решения от страна на суверенните държави; парализирани демокрации и политически хаос; неуспял мултикултурализъм; безконтролна имиграция, както и невъзможност за справяне с радикал-ислямизма и джихадисткия тероризъм. Москва насърчава появата на „пета колона” от движения и партии в рамките на ЕС, които да наподобяват комунистически интернационал. Русия използва богат асортимент от радикални групировки в Европа, които да подсилват посланията й за упадъка на Запада и за руското превъзходство. Последните може да не подкрепят открито руската политика, но противопоставянето им на западните правителства може да се окаже полезно. Отделните групировки включват анти-глобалисти, анти-капиталисти, представители на ултра-левите, еколози, нео-нацисти, нихилисти и анархисти.

 

Икономически фронт

Енергиен натиск: В ролята си на доминиращ доставчик на нефт и природен газ Москва се стреми да засили зависимостта на различни държави членки на ЕС, както и на всички страни от Централна и Източна Европа (ЦИЕ). Насърчаването на икономическа уязвимост е механизъм както за осигуряване на финансови печалби, така и за получаване на политическо влияние. Доставите на енергия и на други стратегически ресурси могат да се намаляват или прекратяват в ключови моменти, за да бъде оказван натиск върху определени капитали. Изкупуването на руски предприятия, както и собствеността върху ключова енергийна инфраструктура в ЦИЕ, като например тръбопроводи, рафинерии и складови бази, дават възможност на Кремъл да упражнява допълнително влияние. След отказа от „Южен поток” от страна на Москва през 2014 г. Кремъл се опита да мобилизира тесен кръг съюзници за поставяне на основите на „Турски поток” – алтернатива на „Южен поток”, която би му помогнала да поддържа влиянието си срещу Запада.

Икономическо оплитане: Целта на Москва е да оплита държавите в мрежа от търговски и финансови връзки, с което да улеснява политическото си проникване. Закупуването на стратегически икономически сектори – например в областта на енергетиката, банковото дело или телекомуникациите, осигурява политическо влияние. Освен това огромните дългове, дължими на Русия, също дават възможност за оказване на влияние – или чрез настояване за бързо плащане, или чрез опрощаване на дългове в замяна на собственост върху стратегически активи. Проникването на Русия в бизнеса също насърчава корупцията, липсата на прозрачност и връзките с организираната престъпност.

 

Етнически фронт

Насърчаване на руско-говорещите: Най-явните мишени за отцепничество са етническите руснаци в съседните на Русия държави, както и „съветизираното” или „русифицирано” население, което използва руския като пръв свой език и може да бъде свързвано със „света на Русия”. Над 25 милиона етнически руснаци и руско-говорещи живеят в близки до Русия страни, на първо място в Украйна, Молдова, Естония, Латвия, Беларус и Казахстан. Кремъл може да създава атмосфера на заплахи срещу руско-говорещите, осигурявайки си по такъв начин оправдание за собствената си намеса.

Насърчаване на трансгранични диспути: Руските власти манипулират междуетническото напрежение между съседните държави, за да могат да си осигурят полза от произтичащите от това конфликти. В центъра на вниманието са етническите родствени връзки с приятелски настроените към Русия държави, чиито правителства могат да бъдат примамвани да подкрепят трансграничните колективни права, подкопавайки по такъв начин интегритета на определени държави. Русия оказа помощ на подкрепяните от Армения сепаратисти в Нагорно-Карабах – както за да разцепи Азербайджан, чието правителство се възприема като изключително про-западно настроено, така и да възнагради Армения за близките й отношения с Москва. Кремъл насърчава Будапеща да организира защита на унгарското малцинство в украинска Транскарпатия. Сърбите в Босна и Херцеговина, Черна гора и Косово също са обект на подкрепа от страна на различни руски агенции с цел създаване на избирателни райони срещу присъединяването на тези страни към НАТО и ЕС. А през последните седмици Русия се опита да забие клин между България и Македония, за да може да се възползва след това от конфликта, който сама се опитва да създаде.

 

Политически фронт

Подкопаване на политическото доверие: Руски медии и руски държавни служители поставят под въпрос благонадеждността на източноевропейските длъжностни лица. Те ги обвиняват в корупция, нечестност и податливост към изнудване, както и в поддържане на връзки с чуждестранни разузнавателни служби. Това е особено обезпокоително за лидерите на НАТО, тъй като местните длъжностни лица трябва да боравят с чувствителна информация.

Финансиране на политически партии: За да си осигурят политическо влияние, руски източници могат да канализират финансови средства към широка гама от партии в ЦИЕ. Кремъл експлоатира жадните за пари политици, най-вече по време на предизборни кампании. Руски фирми, обвързани с компаниите-майки в Русия, са си създали в някои страни политически лобита, като осигуряват по време на такива кампании финансови средства за политически партии, ориентирани към Москва и против НАТО.

 

Социален фронт

Офанзиви в социалните медии: Това включва употребата на тролове или платени интернет коментатори, които работят по точни, предварително разработени сценарии. Пространната мрежа от „он-лайн” контакти помага на Москва да си осигури огромен брой фанатични привърженици. И вместо спонтанно образувани дискусионни групи, това са добре организирани йерархични структури, контролирани от съответните централи, както и от лицата, получаващи комисиони.

Поощряване на неправителствените организации (НПО): чрез създаване и финансиране на НПО и политически институти на Запад, които да помагат на Москва в пропагандната й офанзива. Често се предлагат и подкупи на западни експерти, които да бъдат привлечени към съответните кампании. Това се отнася до политически институти, сдружения за защита на човешките права, екологични движения, групи на ветерани, както и исторически кръжци.

 

Военен фронт

Неочаквани срещи между военни на близко разстояние: Москва използва своите военни експерти за устройване на подобни срещи с редица западни страни – най-често с държави членки на НАТО, като целта е повишаване на нивото на заплаха и напрежение, както и проверка на военната и политическата реакция на близки до съответното място столици. Това може да включва прелитане на самолети над територията на близки страни или навлизане на руски военно-морски сили в териториалните води на тези страни.

Военни заплахи: Такива заплахи се организират периодично в отговор на политиката на страни от ЦИЕ, на която Москва се е противопоставя, като например разширяването на НАТО. Русия си запазва правото на превантивни военни удари, в случай че усети ясна и неизбежна заплаха за страната или се почувства застрашена от намален достъп до райони, в които има огромни икономически или финансови интереси. Москва може да използва и своите военни в рамките на Общността на независимите държави, ако „се появи нестабилна ситуация” или ако има пряка заплаха за руски граждани или етнически руснаци.

Учения за сплашване: Руските военни учения са прочути със своята величина, както и с често използваните „спот” учения, които включват внезапно и неоповестено предварително разполагане на сили. От 2012 година насам Русия е провела шест такива мащабни военни учения, имащи персонал между 65 000 и 160 000 души, който кара ученията на НАТО да изглеждат като „джуджета”. След нападението срещу Украйна Русия подсили военния си потенциал, като придвижи значителен брой войски и военна техника. Също така подобри и модернизира електронните и техническите си възможности. Качеството на руските военни учения бе също подобрено значително, като руските въоръжени сили могат да се включват вече във все по-сложни съвместни операции.

Ядрен шантаж: В Кремъл длъжностни лица непрекъснато заплашват, че ще суспендират различни споразумения за контрол над ядрените и конвенционалните оръжия, като едновременно с това поддържат тактически ядрени ракети по западните граници на Русия. До момента подобни заплахи са включвали симулирано ядрено унищожение на съседни столици в рамките на руските военните учения, включително и по време на годишните маневри „Запад”.

Неконвенционални нападения: Руски анализатори твърдят, че линията между войната и мира вече е размита. Генерал Валери Герасимов, главнокомандващ на Генералния щаб, описва как Русия може да подкопае и разруши цели държави, без каквато и да е пряка мащабна военна намеса. Руските подразделения със специално предназначение („спецназ”) са създадени през март 2013 г. под формата на високо мобилно звено към Министерството на отбраната, предназначено за специални мисии в чужбина. Освен че саботират операции, тези спец-звена създават, обучават и контролират цели партизански движения в чужбина. „Спецназ” части бяха използвани както при превземането на кримския парламент на 27 февруари 2014 г., така и по-късно в Донбас. Москва работи упорито върху възможността да може след няколко години да заплаши едновременно няколко съседни държави до степента на операциите си в Украйна. Това ще направи Русия способна да извършва три такива операции едновременно – без каквато и да е мобилизация, даваща на Запада време да реагира.

Посреднически войни (proxy wars): Това са пълноценни операции срещу съседни държави, предназначени за завземане на територии или сваляне на национални правителства. Москва участва в тайни офанзиви в подкрепа на сепаратисти, режисира „измислени” размирици, финансирайки и въоръжавайки фронтови групи, и инфилтрира руски оперативни работници с цел корумпиране на местните правоприлагащи органи, подтикване към граждански вълнения, завземане на обществени сгради, изваждане от строя на полицейски или военни части, както и обявяване на алтернативна власт. Подкрепата за нередовните бойци има за цел да подкопава и дестабилизира страните – обект на руските амбиции, както и да подронва авторитета на централните правителства на тези страни.

Разпокъсване на територии: Това включва нахлуване, окупация и разделяне на съседни държави, подкрепа на сепаратистки субекти и признаването им за автономни единици или независими държави, или открито анексиране на завзети територии. В случаите с Молдова и Украйна Москва се опитва да налага собствената си версия за федерализъм, при която покровителстваните от нея отцепнически райони желаят да установят конфедерална организация с централно правителство, както и право на вето върху външната политика и политиката на сигурност на съответната държава в съответствие с интересите на Москва

Поддържане на „замразени” конфликти: Москва подкрепя създаването на „замразени конфликти” и поддържането на „замразени държави”, тъй като това парализира съответните правителства и лишава от възможност съседните на Русия страни да се присъединяват към западните институции. Кремъл търси да осигури международна легитимност на сепаратистките анклави, действайки, както сам твърди, като посредник за разрешаването на подобни спорове. Това е видно при всеки сепаратистки конфликт, появил се до момента в рамките на бившия Съветски съюз. Всъщност Москва продължава да поддържа неразрешени конфликти, като предотвратява тяхното крайно решение. Тя също държи в резерв възможностите за размразяване на тези конфликти и създаване на още по-голяма нестабилност.

 

Януш Бугайски е американски експерт по външна политика. Работил е в Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон, а сега е старши научен сътрудник в Центъра за европейски политически анализи (CEPA) и водещ на „Часът на Бугайски” и „Времето на Бугайски”, телевизионни предавания, излъчвани на Балканите. Автор е на 19 книги за Европа, Русия и трансатлантическите отношения и води рубрика в няколко печатни медии. Последните му издадени книги са „Конфликтни зони: сравнение на Северен Кавказ и Западните Балкани” (2014), „Завръщането на Балканите: предизвикателства пред европейската интеграция и американското оттегляне” (2013), „Грузински уроци: конфликтуващите руски и западни интереси” (2010), “Новите европейски съюзници на Америка” (2009), „Отслабването на Запада – атлантическият дневен ред на Русия” (2009) и “Разширяването на Евразия: европейските амбиции на Русия” (2008).

  

 

Janusz Bugajski

 

 

Objectives: The primary objective of Moscow’s foreign policy is to restore Russia as a major center or pole of power in a multi-polar or multi-centric world. It therefore seeks to establish an exclusive Eurasian zone that necessitates undermining NATO and EU influence throughout Europe’s east. Even where it cannot pressure or entice neighbors to join its mechanisms of integration, it tries to neutralize them and prevent them from moving into Western institutions, as we see in Ukraine. In several cases, it also seeks to influence countries that are already NATO and EU members so they support or do not block Russia’s objectives. This can provide Russia with strategic depth in its active opposition to the West.

Moscow’s Strategies and Tactics: Tactics are short-term means, strategies are longer-term policies; both are intended to achieve certain objectives. While its goals are imperial, Kremlin strategies and tactics are flexible, and this can make them more effective than rigidity. They include enticements, threats, incentives, and pressures where Russia’s national interests are seen as predominating over those of neighbors.

Assertive Opportunism: Putin is often described as an “opportunist” and not a strategist. But opportunism is simply a method of benefiting from favorable circumstances and not an objective in itself. The real question is twofold: what are Putin’s objectives in benefiting from opportunities to assert Russian power and how successful are his policies? While Moscow’s goals remain clear, the extent of this Russian sphere, the response of each targeted country and of international actors is much less predictable. Hence, the methods employed by the Kremlin require flexibility, opportunism, and improvisation.

Putin’s Methods: Russia’s neo-imperial project does not rely on Soviet-era instruments such as ideological allegiance, military force, or implanting proxy governments. The primary goal is to exert predominant influence over the foreign and security policies of immediate neighbors so they will either remain neutral or support Russia’s agenda. In effect, Russia seeks dependent protectorates along its borders. It is also important to distinguish between Russia’s national interests and state ambitions.  Moscow’s security is not challenged by the NATO accession of neighboring states. However, its ability to control the security policy and foreign policy orientation of these countries is thereby challenged.

Russia’s Capabilities: Although Putin’s ambition to create a new Russia-centered Eurasia Union as the core of his integrationist project is unlikely to succeed, given Russia’s escalating economic problems and the resistance of neighboring states, attempts to create such a bloc could destabilize a broad region in Europe’s East. As the largest Kremlin target, Ukraine serves as a valuable example of the impact of Moscow’s imperial ambitions.

 

Arsenal of Subversion

Diverse tools are employed by Moscow to undermine its adversaries. The Kremlin arsenal can be grouped into eight main clusters: international, informational, ideological, economic, ethnic, political, social, and military. We have listed and explained over 60 different weapons used by Moscow in our forthcoming book that I am co-authoring with my colleague at the Jamestown Foundation, Margarita Assenova, entitled Eurasian Disunion: Russia’s Vulnerable Flanks. I will supply just a few highlights.

 

International Front

Deceptive Diplomacy: This can include offers of mediation, peace talks, and conflict resolution at a time when Moscow pursues state dismemberment and other forms of subversion against neighbors. Deception, disinformation, and denial of responsibility for aggression is now a hallmark of Russian foreign policy.

Espionage Enhancement: There has been an extensive resurgence in Russian espionage activities. Russia has hundreds of intelligence officers at work in Europe, running thousands of agents. Russia’s espionage networks identify corruptible politicians and vulnerable businesses and recruit law enforcement personnel and government workers as informers. Moscow also conducts “false flag” operations, in which the target is recruited under the guise of a different cause, such as environmentalism or media freedom. Periodic revelations about the extent of Russian espionage also serve Moscow’s objectives by discrediting the trustworthiness and competence of government agencies in targeted states.

 

Informational Front

Cyberspace Warfare: This includes systematic assaults and denial of service attacks on government sites by Kremlin-orchestrated hackers, as witnessed in Estonia, Georgia, and Ukraine. It can also entail the monitoring of telecommunications and infecting targeted networks with viruses.

Propaganda Attacks: Moscow’s control over numerous television outlets that broadcast programs to most former Soviet republics is a valuable instrument for influencing public opinion and political elites in neighboring states. This has been plainly evident in Belarus, Ukraine, and Moldova where a majority of citizens, and not only Russian ethnics, regularly watch the Moscow media.

Psychological Operations: Spreading confusion, fear, insecurity, panic, hysteria, and paranoia among targeted audiences abroad to deflate public morale, foster defeatism and demoralization, and reduce trust in national governments and international institutions. Propaganda can create uncertainty and ambiguity, thereby preventing any immediate response to Russia’s aggression. The ultimate goal of all psychological operations is to influence political decisions in other countries and to undermine the will to oppose Moscow’s policies.

 

Ideological Front 

Russian Supremacism: Moscow’s imperial ambitions are undergirded by the concept of the “Russian World.” According to this notion, there are no such ethnic groups as Ukrainians and Belarussians; they form part of one Russian nation and should be brought within the same state or union. The manifest destiny of the allegedly unique Russian culture and the deep “Russian soul” are frequently stressed by preachers of Russism. Several categories of people are included in the “Russian World”: ethnic Russians, regardless of where they live; Russian-speakers regardless of their ethnicity; compatriots and their offspring who ever lived on the territory of the USSR or the Russian Empire.

Russian Unification: The concept of a “Russian world’” is based on the assumption of a divided nation following the collapse of the Soviet Union. By promulgating Russian culture, language use, and political organization in neighboring states Moscow tries to create the illusion that these countries belong in the Russian cultural space. The Russian World concept has been introduced into laws creating the legal basis for protecting compatriots abroad. Another law provides the legal right to use Russian troops in other countries to defend these compatriots.

Spreading Anti-Europeanism: Among the themes stressed by Kremlin propaganda outlets against the EU are: the degenerate nature of European liberalism; Western immorality and its alleged anti-religious campaigns; lack of sovereign state decision making; democratic paralysis and political chaos; failed multiculturalism; uncontrolled immigration; and an inability to deal with radical Islamism and jihadist terrorism. Moscow stimulates a “fifth column” of movements and parties inside the EU that resemble the communist international. Moscow uses an assortment of radical groupings in Europe to reinforce its message of Western decadence and Russian superiority. These may not openly support Russia’s policies but their opposition to Western governments can be useful. Diverse groups include anti-globalists, anti-capitalists, ultra-leftists, environmentalists, neo-Nazis, nihilists, and anarchists.

 

Economic Front

Energy Pressures: As the dominant supplier of oil and natural gas, Moscow seeks to deepen the dependence of all CEE states and various EU countries. The promotion of economic vulnerability is a mechanism for both financial profit and political leverage. Energy and other strategic resources can be decreased or severed at important junctures to exert pressure on particular capitals. Russian company buyouts and ownership of key energy infrastructure in CEE, such as pipelines, refineries, and storage sites, enables Moscow to exert additional leverage. After Moscow’s cancellation of the South Stream natural gas pipeline in 2014, the Kremlin has tried to mobilize a small circle of allies to lay the groundwork for Turkish Stream, an alternative to South Stream that would help it maintain leverage against the West.

Economic Enmeshment: Moscow’s objective is to enmesh states in a web of commercial and financial ties that buttress its political penetration. Purchasing strategic economic sectors, in energy, banking, and telecommunications, gains political influence. Additionally, large debts owed to Russia provide opportunities for leverage, either by demands for prompt payment or debt forgiveness in exchange for ownership of strategic assets. Russia’s business penetration also fosters corruption, non-transparency, and links with organized crime.

 

Ethnic Front

Inciting Russian Speakers: The most obvious secessionist targets are Russian ethnics in neighboring states, or Sovietized and russified populations that use Russian as their first language and can be linked with the “Russian World.” Over 25 million Russian ethnics and Russian-speakers reside in nearby states, with Ukraine, Moldova, Estonia, Latvia, Belarus, and Kazakhtstan as the principal hosts. The Kremlin can whip up an atmosphere of threat against Russian speakers and provide justifications for its own involvement.

Fostering Cross-Border Disputes: Russian authorities manipulate inter-ethnic tensions between neighboring states in order to benefit from ensuing conflicts. A major focus are the ethnic kindred of states friendly toward Russia and whose governments can be enticed to support collective rights across borders to undermine the integrity of particular countries. Russia has aided Armenia-backed separatists in Nagorno-Karabakh both to partition Azerbaijan, whose government is perceived as excessively pro-Western, and to reward Armenia for its close alliance with Moscow. The Kremlin encourages Budapest to campaign for the Hungarian minority in Ukraine’s Transcarpathia. Serbs in Bosnia-Herzegovina Montenegro, and Kosova are also supported by various Russian agencies to create constituencies for resistance against integration into NATO and the EU. And in recent weeks Moscow has sought to drive a wedge between Bulgaria and Macedonia and benefit from the conflict it hopes to promote.

 

Political Front

Undermining Political Trust: The trustworthiness of East European officials is questioned by Russian officials or media. They stand accused of corruption, dishonesty, susceptibility to blackmail, and of maintaining contacts with foreign intelligence services. This is particularly troubling to NATO leaders where local officials are expected to deal with sensitive information.

 

Funding Political Parties: Russian sources may channel funds to a broad spectrum of parties in CEE to buy political influence. The Kremlin exploits cash-starved politicians particularly during election campaigns. Russian companies tied to mother organizations in Russia have developed political lobbies in some countries and make campaign contributions to pro-Moscow or anti-NATO political parties.

 

Social Front

Social Media Offensives: This includes the use of trolls or paid internet commentators, working according to a precise script. The extensive network of online contacts has helped Moscow gain a great number of fanatic supporters. Instead of spontaneously formed discussion groups, these are organized and hierarchical structures controlled by headquarters and commissioners.

NGO Promotion: Funding and establishing NGOs and policy institutes in the West to assist in Moscow’s propaganda offensive, and sometimes bribing Western experts to contribute. These include policy institutes, human rights formations, environmental movements, veterans groups, and historical societies.

 

Military Front

Close Military Encounters: Moscow uses its military to engineer close encounters with numerous Western states, especially NATO members, to raise levels of threat and tension and test the military and political responses of nearby capitals. This can include aircraft overflights or navy incursions on the territory of nearby countries.

Military Threats: These are periodically issued in response to policies Moscow has opposed in CEE, such as NATO expansion. Russia reserves the right to conduct a preemptive military strike if it perceives a distinct and inevitable military threat to the country, or if Moscow felt threatened by reduced access to regions where it possesses crucial economic or financial interests. Russia could also use its military within the CIS if an “unstable situation develops” or if there is a direct threat to Russian citizens or ethnic Russians.

Intimidating Exercises: Russian military exercises are notable for their magnitude and the frequency of “spot” exercises, involving the sudden and unannounced deployment of forces. Since 2012, Russia has conducted six major military exercises involving between 65,000 and 160,000 personnel, dwarfing the size of all NATO exercises. After launching its attack on Ukraine, Russia enhanced its capabilities in moving around sizable number of troops and equipment. It has also improved and modernized its electronic and technical capabilities. Russian exercises have also developed in quality and the armed forces can perform increasingly complex joint operations.

Nuclear Blackmail: Kremlin officials have regularly warned that they will suspend various nuclear and conventional arms control agreements and maintain tactical nuclear missiles along Russia’s western borders. Such threats have included the simulated nuclear annihilation of neighboring capitals incorporated in military exercises, including the annual Zapad maneuvers.

Unconventional Offensives: Russian analysts assert that the lines between war and peace are blurred. General Valery Gerasimov, Chief of the Military General Staff, describes how Russia can subvert and destroy states without direct and large-scale military intervention. The Special Operations Forces of the Russian Federation (SOF) were established in March 2013 as a highly mobile unit in the Ministry of Defense designated for specific tasks abroad. In addition to sabotage operations, the SOF create, train, and supervise foreign guerrilla movements. They were used during the seizure of the Crimean parliament on February 27, 2014 and then in the Donbas. Moscow is working to develop within a few years the capability to threaten several neighbors at once on the scale of its operation in Ukraine. This would give Russia the ability to carry out three such operations at the same time, without a mobilization that would give the West time to respond.

Proxy Wars: These are full-scale operations against neighboring states designed to seize territory or topple national governments. Moscow engages in covert offensives in support of separatists, creates fake insurgencies by financing and arming front groups, infiltrating Russian operatives, corrupting local law enforcement bodies, inciting civil unrest, seizing public buildings, disabling the functioning of police or military, and declaring alternative authorities. Support for irregular fighters is designed to subvert and destabilize targeted countries and undermine the authority of the central government.

Territorial Fragmentation: This entails the invasion, occupation, and partition of neighboring states, the support and recognition of separatist entities as autonomous units or independent states, or outright annexation of conquered territories. In the case of Moldova and Ukraine, Moscow has been pushing its own version of federalism, in which the secessionist regions it has nurtured seek a confederal arrangement with the central government and veto powers over the country’s foreign and security policies in line with Kremlin interests.

Maintaining Frozen Conflicts: Moscow supports the creation of “frozen conflicts” and the maintenance of “frozen states,” as this paralyses the central government and prevents neighboring states from joining Western institutions. The Kremlin seeks international legitimacy for separatist enclaves and acts as a mediator in avowedly resolving such disputes. This has been evident in every secessionist conflict in the former Soviet Union. In reality, Moscow indefinitely maintains unresolved conflicts and prevents their resolution. It also holds in reserve the prospect of unfreezing these conflicts and unleashing further instability.

 

Janusz Bugajski is a foreign policy analyst based in the United States. He is a Senior Fellow at the Center for European Policy Analysis (CEPA) in Washington DC and host of “Bugajski Hour” and “Bugajski Time,” television shows broadcast in the Balkans. Bugajski has authored 19 books on Europe, Russia, and trans-Atlantic relations and is a columnist for several media outlets. His recent books include Conflict Zones: North Caucasus and Western Balkans Compared (2014), Return of the Balkans: Challenges to European Integration and U.S. Disengagement (2013), Georgian Lessons: Conflicting Russian and Western Interests in the Wider Europe (2010), Dismantling the West: Russia’s Atlantic Agenda (2009), America’s New European Allies (2009); and Expanding Eurasia: Russia’s European Ambitions (2008).

 

 

 

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>