«

»

Nov 09

Нови моменти във външната политика на КНР в Южнокитайско море при новото китайско ръководство *New features of China’s foreign policy in South China Sea under the new Chinese leadership *

 

 

Любомир Николов

 

  1. Въведение

При оттеглянето си от властта в началото на 90те години на ХХ в. емблематичният реформатор на Китайската народна република Дън Сяопин завещава на следващото поколение китайски лидери набор от политически максими, обръщайки се към тях с думите „крийте нашия потенциал и изчаквайте благоприятния за нас момент“ и „никога не претендирайте за лидерство“[1]. Икономическият възход на Китай в последните две десетилетия, комбиниран с геополитическите размествания в световен мащаб, предизвикани от края на Студената война и глобалната финансова криза от последните години, създадоха всички предпоставки за появата на „благоприятния момент“. Логична последица от нарасналото китайско самочувствие е активизирането на външната политика на КНР след идването на новото ръководство на страната в края на 2012 г. и избирането на Си Дзинпин за президент на Китай няколко месеца по-късно. Това намира особено ярка проекция в раздвижването на китайската външна политика по отношение на териториалните спорове, които страната води с няколко от своите съседи за притежанието на плитчината Скарбъро, както и стотици малки ненаселени острови с неясна национална принадлежност, част от островните групи Парасел и Спратли в Южнокитайско море.

Настоящата разработка си поставя за цел да осмисли последните действия на китайската власт в прилежащите й води през призмата на отношенията й с Виетнам и Филипините – двата най-сериозни китайски съперника в рамките на конфликта, като същевременно разгледа факторите, определящи тази политика, и потенциалните резултати от нея не само в регионален план, но и с оглед на баланса на силите в световен мащаб. В тази връзка, ролята на САЩ в изследвания конфликт ще остане в страни от основния фокус, главно поради факта, че тази тематична нишка би могла да бъде предмет на отделно, също толкова сериозно по своя обем изследване.

 

  1. Причини за активизирането на външната политика на КНР

Факторите за налагане на решителния външнополитически курс на Пекин в морските спорове с неговите съседи следва да се търсят на първо място в динамиката на демографското развитие на страната и сериозния положителен ръст на икономиката. Разширяването на средната класа и възходът на индустрията увеличават сериозно консумацията на ресурси и предопределят необходимостта от намирането на нови енергоизточници. В този контекст силна притегателна сила за китайската власт са предполагаемите залежи на нефт и природен газ в района на оспорваните територии. В свое изследване Американската администрация за енергийна информация оценява потенциалните залежи на дъното на морето на около 11 млрд. барела нефт и 190 трилиона кубични метра природен газ.[2] Но докато обемът на енергийното богатство,

 

* Експертен доклад в рамките на дванадесетия Курс по дипломация за стажант-аташета, организиран от Дипломатическия институт. Консултанти: Мариета Арабаджиева, дирекция „Азия, Австралия и Океания”, и посланик Петър Воденски, директор на дирекция „Външнополитическо планиране, информация и координация“, МВнР.

скрито в недрата на водния басейн, остава обект на догадки, то доказано преимущество на Южнокитайско море е изобилието от биоресурси, наброяващо една десета[3] от рибния ресурс в световен мащаб. То би могло не само да изхранва многобройното население в региона, но и да служи успешно на китайския експорт, в който рибните продукти заемат съществено място.

В действителност, ключово значение за успешното функциониране на китайската икономика се отдава именно на контрола върху морските коридори на Южнокитайско море. През стратегическия проток Малака в затвореното море не само пристигат необходимите за страната енергийни доставки от държавите от Персийския залив и Африка, но и преминава голяма част от световната търговия. Това прави китайската енергийна независимост и търговски успех в известна степен уязвими при едно внезапно прекъсване на търговските маршрути. Давайки си сметка за това, в последните години Пекин предприе редица действия с цел да диверсифицира енергийните коридори чрез изграждане на нефтопровод с Казахстан, газопроводи с Туркменистан и Русия, както и грандиозен инфраструктурен проект, наречен „Новия път на коприната“.

От друга страна, промяната във външнополитическото поведение се дължи до известна степен и на редица трудности, които новата китайска власт среща. Застаряването на населението като следствие на политиката за „едно дете“ от 80те години на ХХ век, проблемите със замърсяването на въздуха в китайските мегаполиси, ширещата се корупция и вълненията на религиозна основа на мюсюлманското малцинство в Синдзян-уйгурския автономен регион са само част от предизвикателствата, пред които е изправен Пекин. Натрупването на подобни предизвикателства и необходимостта от време за преодоляването им пораждат вътрешно напрежение, изразяващо се в засилването на национализма и разпространението на идеи, вдъхновени от имперското минало и сино-центризма. Раздвижването на тези процеси кореспондира и с лансираната от президента Си в началото на управлението му „Китайска мечта”, един от чиито елементи е именно „облеченото” в красива идеологическа форма желание за възвръщане на някогашното величие на най-многолюдната страна.

 

  • Отношения на КНР с Виетнам

В сърцевината на проблема стои виждането на Пекин, считащ спорните територии за исторически неделима част от Китай и поставящ ги в т.нар. „линия на деветте пунктира“[4], която обхваща по-голямата част от водния басейн, но и съществена част от изключителните икономически зони на неговите съседи, съгласно Конвенцията на ООН за морското право[5]. Напрежението, породено от липсата на морска делимитация и наличието на взаимни претенции на виетнамските и китайски власти за териториите рязко ескалира през май 2014 г., когато нефтена платформа на Китайската национална петролна корпорация бе поставена в териториални води край островите Парасел, приблизително на 120 морски мили от отсрещния виетнамски бряг, с цел проучване за наличие на находища на нефт и природен газ в спорни води. В резултат на маневрата настъпиха сблъсъци между плавателни съдове на двете държави и обстрелване на виетнамски съд с водно оръдие. Напрежението, продължило до изтеглянето на платформата през юли 2014 г., разтърси сериозно общественото мнение във Виетнам, където действията на Пекин бяха интерпретирани като акт на агресия срещу суверенна виетнамска територия. В резултат в столицата Ханой и в Сайгон избухнаха серия от анти-китайски протести и масови безредици, при които бяха атакувани китайски фабрики и индустриални зони, а над 20 човека загубиха живота си. Генерирането на подобни настроения, допълнено от исторически наслоеното недоверие между двете страни вследствие на многовековните опити на Виетнам да излезе от политическата сянка на своя мощен северен съсед и особено изострило се след войната, която страните водят през 1979 г., създава висок риск за сигурността в региона.

Показателно за липсата на доверие между двете съседни страни е и непрекъснатото увеличаване на техните бюджети за отбрана в последните години, като в тази връзка особена красноречива е динамиката на растежа на средствата, които КНР отделя за превъоръжаване и увеличаване боеспособността на китайската армия. През пролетта на 2014 г. Пекин обяви увеличаване на бюджета си за отбрана в размер на 12,2% от предходния едногодишен период, като планираният за настоящата година бюджет се равнява на 132 млрд. долара[6]. По-големите разходи не следва да бъдат задължително разглеждани като подготовка за военно разрешаване на териториалния спор със съседите, тъй като е необходимо да бъде взета под внимание връзката между бурния растеж на икономиката и аналогични процеси на развитие в областта на военното дело, което тя предизвиква. В подкрепа на горната теза би могло да се посочи, че разходите за отбрана представляват около 2% от БВП на страната – показател, по който Китай далеч отстъпва на десетки страни, сред които САЩ, Руската федерация и др. Всъщност увеличеният бюджет има за цел по-скоро да упражнява психологически ефект върху останалите претенденти, възпирайки техните аспирации и улеснявайки реализирането на тактиката на Китай за постепенна промяна на ситуацията в Южнокитайско море, с която да се създадат благоприятни условия за оправдаване на териториалните претенции.

Към изпълнението на споменатата китайска стратегическа визия спадат и действията по изкуствено създаване на малки острови в архипелага Спратли, които според анализатори биха могли да позволят в дългосрочен план развиването на евентуални бази за контрол на близките морски пространства. Механичната намеса се извършва методично и напълно се вписва във визията на Китай за постепенна промяна на ситуацията, посредством единични случаи, които сами по себе си трудно биха представлявали casusbelli. Наречена от китайските власти, според военноморския анализатор на Изследователската служба на Конгреса на САЩ Роналд О`Рурк, “cabbage strategy”[7], тактиката има за цел постигането на малки изменения на съотношението на силите в териториални води, които с напредване на времето да акумулират стратегическо предимство за Пекин, по аналогия с отделните листове на зелката, които едно по едно осигуряват защита на оспорваните острови. Тази особеност е свързана с традиционния специфичен начин на мислене на китайските стратези, който бившият държавен секретар на САЩ Кисинджър сравнява с популярната китайска игра „уейки“ – „играта на обграждащите фигури“, създаваща концепция за стратегическа обсада, чрез търпеливо натрупване на преимущество[8]. Тези действия са подкрепяни от постоянно патрулиране на риболовни кораби и плавателни съдове на бреговата охрана. С цел по-голяма оперативност и координация на действията на морските агенции на Китай по отношение на морските спорове, през 2013 г. президентът Си Дзинпин обедини съществуващите дотогава няколко специализирани агенции в централизираното звено „Държавна океанска администрация”.

Динамиката на събитията в Южнокитайско море поставя на преден план въпроса до каква степен действията на Пекин ще засегнат американските интереси в региона и ще се отразят в сближаване на Ханой с Вашингтон. Подобно развитие на ситуацията вероятно ще засили историческите опасения на Китай от обграждане на страната от коалиция от враждебно настроени държави. В действителност, подобна хипотеза съвсем не изглежда лишена от логика с оглед на разговорите на американския държавен секретар Джон Кери с неговия виетнамски колега през октомври 2014 г., по време на които бе договорена частична отмяна на оръжейното ембарго, което американската администрация налага на Ханой във връзка с Виетнамската война от 70те години на миналия век и което ще се отнася до военноморска техника.

 

  1. Отношения на КНР с Филипините

По-специфичен е моделът на развитие на отношенията на Китай с Филипините – другата страна в региона, която предприема активни действия в опитите си да парира атаките на новата китайска външна политика по отношение на териториалните спорове. Поставянето на обективна оценка на взаимодействието на двете страни трябва задължително да стъпи на базата на огромната разлика в техния военен потенциал, като се има предвид, че островната държава разполага с една от най-зле въоръжените и слаби армии в Азия. В контекста на териториалния спор, който двете страни водят по отношение на Спратли и плитчината Скарбъро, тази стратегическа уязвимост се компенсира с наличието на съюзни отношения на Манила с Вашингтон, подсилени от подписаното тази година споразумение за сътрудничество в областта на отбраната и договорката за предоставяне на американска военна подкрепа. В този ред на мисли, Филипините стават част от американската система за сдържане на Китай в Тихия океан и като такава създават впечатление за противник, с когото китайските военноморски сили биха избягвали конфронтация.

Нямайки ясна представа за степента на готовност на САЩ за намеса в полза на своя съюзник в един потенциален конфликт, след избирането на новото ръководство на КНР китайската страна предприема предпазливи действия, целящи да проверят ангажираността на Вашингтон. Към споменатите вече изкуствени острови в района на архипелага Спратли, чието създаване нарушава интересите и предизвиква протестите и на Филипините и към които претенции предявяват още Тайван, Бруней и Малайзия, от лятото на 2014 г. бе добавена още една нова китайско-филипинска конфликтна точка. Изпълнявайки своята cabbage strategy, китайски плавателни съдове обкръжават филипинския кораб „Сиера Мадре“, от чиито борд от 1999 г. редовен гарнизон осъществява символичен контрол над близката Втора плитчина на Томас. Китайското присъствие около намиращата се в изключителната икономическа зона на Филипините плитчина има за цел да възпрепятства смените на гарнизона и снабдяването му с провизии, като в крайна сметка го принуди да отстъпи от стратегическата плитчина. Маневрите на военноморските сили на Пекин в района, както и осъщественото през 2012 г. разполагане на китайски военни части в плитчината Скарбъро обтягат двустранните отношения и пораждат нови опасения за сигурността в морския басейн. Те съвсем естествено раждат вълна от национализъм в Манила в опит да бъдат защитени националните интереси, като филипинското правителство дори прие официално решение, с което преименува източната половина от Южнокитайско море на Западно Филипинско море. В разговор по време на срещата на върха на страните членки на Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН) през тази година президентът на Филипините Бениньо Акино III сравни опитите на Китай с извършеното от Хитлеристка Германия по отношение на Судетската област преди избухването на Втората световна война[9].

Невъзможността на Манила да търси решаване на конфликта с военни средства принуждава страната да интернационализира въпроса, използвайки международноправни инструменти и отнасяйки въпроса до Постоянния арбитражен съд в Хага. Сериозната аргументация, която филипинската дипломация е подготвила в съответствие с принципите на морското право, дава привидно предимство на Манила. Давайки си сметка за това преимущество, властта в Пекин отказа да участва в процеса в Хага, като подчерта, че действията на съседната страна ще се отразят негативно на двустранните връзки, и отправи обвинения за неспазване на принципите на приетата през 2002 г. от страните от АСЕАН „Декларация за поведение в Южнокитайско море“, съгласно която споровете трябва да се решат на основата на двустранни преговори между засегнатите страни. В тази връзка на 7 декември 2014 г. китайското министерство на външните работи разпространи официален документ, излагащ причините на Китай за отказ от участие в предстоящия процес. В своята аргументация китайската страна посочва вече поетия ангажимент за разрешаване на въпроса посредством двустранни преговори, като същевременно изказва твърдение, че същността на казуса се отнася до териториалния суверенитет на няколко морски пространства, като по този начин той попада извън правомощията на съда. Въпреки отказа на Китай, съдът ще излезе с решение, което се очаква не по-рано от края на 2015 г., което означава че китайската дипломация все още има време да повлияе на процеса, било чрез лобиране в международна среда, било чрез извършването на механични промени в ландшафта на Южнокитайско море, с които да оправдае историческите си претенции в морския басейн.

 

  1. Влияние на КНР върху АСЕАН

Установеното статукво в морския басейн, откриващо повече опции пред Пекин, отколкото пред неговите регионални конкуренти, напълно отговаря на интересите на страната и отразява желанието й за заемане на подходящо геополитическо място, кореспондиращо на новата й роля на глобален лидер. Потенциално изменение на ситуацията в ущърб на Китай би могло да бъде постигнато в случай на способност на страните членки на АСЕАН да обединят позициите си, говорейки с един глас, посредством регионалния формат – опит за което те правят чрез полагане на усилия за изработването на „Кодекс на поведение в Южнокитайско море“. Реализирането на подобна обща политика обаче среща две съществени пречки. На първо място, част от страните са с взаимно конкуриращи се претенции по отношение на островите. Не бива да се забравя и успешно използваните от Пекин сериозни икономически връзки със страните от региона като лост за налагане на китайските интереси, улесняващи се от сключеното споразумение за свободна търговия. Страната е крупен инвеститор в икономиките на много от държавите от АСЕАН, което се потвърждава и от факта, че девет от десетте членки се присъединиха към инициираната от Китай Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции с капитал от 50 млрд. долара, като преди няколко дни това стори и последната – Индонезия. Така чрез поставянето на конкурентите му в Южнокитайско море в икономическа зависимост Пекин пряко влияе на тяхната липса на интерес от експанзионистични действия по отношение на китайските позиции.

 

VІ.      Три сценария за развитие на конфликта

На базата на гореизложените наблюдения биха могли да бъдат оформени три основни сценария за бъдещото развитие на споровете около островните групи в Южнокитайско море в близко бъдеще. Преплитането на множество фактори, интереси и процеси в основната линия на конфликта предполага възможността и от едновременно реализиране на два от предложените варианти, или развитие на ситуация, съдържаща основни характеристики от различни сценарии. Предвид катастрофалните икономически последствия не само за региона, но и за целия свят, които би предизвикала евентуална ескалация на напрежението в мащабен въоръжен конфликт, би могло да се заключи, че подобно песимистично развитие на ситуацията е слабо вероятно.

 

Сценарий 1. Сближаване на позициите на страните от Югоизточна Азия като контрапункт на активната китайска външна политика.

Чувствителното увеличаване на военното и политическо превъзходство на Пекин би дало нужния импулс страните от АСЕАН да превъзмогнат своите различия, насочвайки усилията си към париране на китайските стремежи в Южнокитайско море. Такива плахи опити вече се правят основно от Индонезия, която като страна, оставаща настрана от териториалните спорове, опитва да играе ролята на медиатор между АСЕАН и Китай. Използвайки в по-голяма степен потенциала на регионалния формат, страните биха могли да привлекат САЩ и Япония в процес на по-тясно военно-политическо и икономическо сътрудничество. Последното има особено значение, тъй като представлява алтернатива на китайското икономическо влияние в региона. Създаването на общ фронт срещу КНР трудно би могло да предвиди със сигурност характера на ответната китайска реакция, но би могло да се заключи, че шансовете тези действия да предизвикат преосмисляне на китайската политика са значителни. Реализирането на този сценарий изисква взаимни компромиси и конструктивен диалог, които с оглед на конкуриращите се претенции на няколко от страните предполагат и полагането на сериозни усилия.

 

Сценарий 2. Положителна развръзка за Филипините в съдебния процес срещу Китай.

Въпреки че не желае въпросът да се решава от международната общност и декларира, че няма намерение да се съобразява с бъдещо решение на Постоянния арбитражен съд в Хага по отношение на териториалния спор с Филипините, Пекин очевидно придава голямо значение на бъдещото развитие на делото. Действията на китайските власти са израз на опасенията в столицата и са опит за отлагане или възпрепятстване вземането на решение от страната на съда – доказателство, че КНР съвсем ясно си дава сметка за евентуалните последствия от положителна развръзка за филипинската страна в Хага. Обявяването на едно подобно решение не гарантира, че то ще бъде изпълнено от властта, въпреки че Китай е една от страните, подписали Конвенцията на ООН за морско право. Във всеки случай обаче отказ от изпълнение на решението има потенциала да нанесе удар върху престижа на Китай в международен план. В допълнение подобен сценарий ще даде увереност на останалите страни, имащи претенции към Китай и ще ги амбицира да пренасочат усилията си към провеждане на аналогични съдебни битки, водени така, че да се гарантират интересите на всяка от засегнатите съседи на КНР.

 

Сценарий 3. Постепенна промяна на статуквото в Южнокитайско море в интерес на Пекин.

Реализирането на този сценарий ще зависи от успеха на китайската тактика да действа чрез едва доловими многопластови маневри, които да акумулират цялостно стратегическо изменение на отношенията на силите в негова полза. Той предвижда постепенното довеждане на съдебния процес в Хага до задънена улица, именно поради променената ситуация в островната група и невъзможността на съдиите да вземат адекватно решение. В такъв случай ще нарасне увереността на Пекин, който с растящо самочувствие и фини дипломатически и икономически приоми ще предотвратява сближаването на конкуриращи се страни на анти-китайска основа. Така КНР ще изгради желания модел, в който страната, избягвайки директен конфликт, все повече ще придобива психологическо и политическо преимущество, явно доминирайки над съседните държави.

 

VІІ.     Изводи

От казаното дотук може да се направи изводът, че след идването на Си Дзинпин начело на КНР страната активно опитва да материализира силно нарасналата си икономическа мощ, желаейки да играе полагащата й се вече геополитическа роля на световна сила. В своя реч през март 2014 г. президентът Си прави препратка към наблюденията на пълководеца Наполеон по отношение на Китай, който сравнява страната със спящ лъв. Този спящ лъв е вече буден, отбелязва китайският държавен глава, но „той е миролюбив, приятен и цивилизован лъв.”[10] В действителност, тласнат от разнородни вътрешнополитически фактори, Китай използва добре обмислени стратегически ходове, с които да ограничи чувствително влиянието и да отслаби позициите на конкурентите си в района на морския басейн. Анализаторите са единодушни, че на този етап най-многолюдната страна няма ресурса да се противопостави военно по успешен начин на САЩ, което налага в близко бъдеще използването на споменатата тактика, с която търпеливо се печелят позиции в Южнокитайско море, като крайната цел е съперниците да бъдат поставени в ситуация, в която полезните за тях ходове липсват.

Редно е да се посочи, че китайските действия все пак срещат отпор, като в тази връзка най-умела стратегия възприемат Филипините, които, лишени от всякаква възможност за военна конкуренция с Китай, търсят алтернативно решение, атакувайки слабите места на съперника си с помощта на международноправния арсенал. В този смисъл събитието с най-голям потенциал да измени курса на развитие на териториалните спорове в Южнокитайско море е именно процесът в Хага.

 

VІІІ.   Позиция на Р България по споровете в Южнокитайско море

Позицията на България е в съзвучие с изразените виждания на нейните партньори от евро-атлантическата общност. София изразява безпокойство от нарасналото напрежение в Южнокитайско море и подчертава необходимостта от спазването на международните норми, запазването на морската сигурност и възможността за свободно движение на плавателните съдове в района на оспорваните територии. България не взема страна в конфликта, но апелира към проява на сдържаност и търсене на мирни способи, които да допринесат за нормализиране на ситуацията и разрешаване на спора, подчертавайки в тази връзка ролята на международноправните норми, ключово място в които заема Конвенцията за морското право. В този смисъл София приветства инициативата на страните от АСЕАН за изготвяне на „Кодекс на поведение в Южнокитайско море” и придава на реализирането на документа приоритетна важност по отношение на разрешаването на териториалните спорове. Влияние за изграждането на тази позиция играе и наличието на близки икономически връзки на България със замесените в спора Китай и Виетнам, базирани на историческа традиция. Отчитайки приятелските отношения на София с държавите от Югоизточна Азия, икономизирането на външната й политика чрез засилване на търговско-икономическите връзки с азиатските страни, както и нежеланието на Китайската народна република да допусне интернационализиране на въпроса, трябва да се подчертае, че заеманата от страната ни позиция е подходяща и следва да бъде продължена.

 

 

Библиография

Йорданов, Я. КНР – от регионален авторитет към глобална „контрабалансираща” сила? В: Центрове на сила в международните отношения и проблемът за поляритета през ХХІ век. С., 2014.

Кисинджър, Х. За Китай. С., 2012.

Economy, Elizabeth C. China’s Imperial President. Xi Jinping Tightens His Grip. В: Foreign Affairs, November/December 2014.

The Mission for Manila. A conversation with Benigno Aquino III. В: Foreign Affairs. November/December 2014 issue.

The Pacific Age. Special report on the Pacific. В: The Economist. November 15-21 2014.

StratforGlobalIntelligence. China’s moves in South China Sea: Implications and opportunities. 10 November 2014.http://www.stratfor.com/analysis/chinas-moves-south-china-sea-implications-and-opportunities#axzz3KZbgcQM9

http://www.eia.gov/countries/regions-topics.cfm?fips=scs – Доклад на Американската администрация за енергийна информация за енергийния ресурс на Южнокитайско море

 

 

Приложение

china002

Граници на китайските териториални претенции в Южнокитайско море (т.нар. „линия на деветте пунктира” – в червен пунктир) и граници на изключителните икономически зони на съседните на Китай страни. Посочени са островните групи Спратли и Парасел, както и плитчината Скарбъро.

 

 

Източник: Your rules or mine? The Economist. November 15-21 2014.

[1]              Кисинджър Х., За Китай. София, Изд. „Труд“, 2012 г., стр. 383.

[2]              http://www.eia.gov/countries/regions-topics.cfm?fips=scs

[3]              http://www.stratfor.com/analysis/chinas-moves-south-china-sea-implications-and-opportunities#axzz3KZbgcQM9 – StratforGlobalIntelligence. China’s moves in South China Sea: Implications and opportunities. 10 November 2014.

[4]              Вж. Приложение.

[5]              Конвенцията на ООН за морското право е подписана през 1982 г. и влиза в сила през 1994 г. Документът въвежда понятието „изключителна икономическа зона“ – пространство, достигащо до 200 морски мили от изходната точка, от която започва измерването на териториалното море. Природните ресурси в тази зона са обект на съхранение и експлоатация от съответната държава, част от чиято суверенна територия е пространството.

[6]              http://news.xinhuanet.com/english/special/2014-03/05/c_133162589.htm. China defense budget to increase to 12.2 pct in 2014.

[7]              The Economist. The Pacific Age. Special report on the Pacific. p. 12. November 15-21 2014.

[8]              Кисинджър, Х. За Китай. София, 2012. стр. 36-37.

[9]              Foreign Affairs. The Mission for Manila. A conversation with Benigno Aquino III. November/December 2014 issue. p. 67

[10]             Economy, Elizabeth C. China’s Imeprial President. Xi Jinping Tightens His Grip. In Foreign Affairs, November/December issue. p. 88 

 

Lyubomir Nikolov

 

 

  1. Introduction

When retreating from power in the early 1990s, Deng Xiaoping, the emblematic reformer of the People’s Republic of China, bequeathed to the coming generation of Chinese leaders a set of political principles addressing them in the following manner: “Do not reveal our potential; wait for the right time” and “Never claim leadership[1]. China’s economic expansion over the past two decades, accompanied by worldwide geopolitical upheavals resulting from the end of the Cold War period and the recent global financial crisis, provided all prerequisites for the “arrival of the right time”. The invigoration of China’s foreign policy after the new country’s leadership had assumed power in late 2012 and the election of Xi Jinping, the new Chinese president, a couple of months later, were logical consequences of the Chinese people’s restored self-confidence. This “new” self-confidence was further projected in China’s activated foreign policy with respect to the territorial disputes that the country had been having with some of its neighbors over the possession of the Scarborough Shoal, as well as of hundreds of small non-populated islands of unknown national belonging, namely some of the Spratly and the Paracel Islands in South China Sea.

The objective of this paper is to interpret the latest actions of the Chinese authorities in the country’s inshore waters through the prism of China’s relations with Vietnam and the Philippines, the two Chinese most serious rivals in the framework of the conflict. The paper is also intended to examine the factors underlying this policy, along with the potential consequences not only for this region, but also for the balance of powers worldwide. In this context, the role of the US in the conflict is going to be left in the periphery, primarily due to the fact that it could be the subject-matter of another study – as serious and voluminous as this one.

 

  1. What are the reasons for China’s invigorated policy?

One has to seek the reasons for China’s resolute foreign policy with respect to the country’s sea disputes with its neighbors, first and foremost, in the dynamic Chinese demographic development, as well as in its serious economic growth. The expansion of the Chinese middle class, along with the upsurge of the Chinese industry, have been seriously increasing the consumption of resources and have been calling for the establishment of new energy sources. In this context, the possible availability of crude oil and natural gas fields in the area of the disputed territories seems to have been particularly intriguing for the Chinese authorities. In a recent research, the American Energy Information Administration estimated the potential resources at the sea bottom at some 11 billion barrels of crude oil and 190 trillion

 

 

* Policy paper within the twelfth Diplomacy Course for trainee-attachés organized by the Diplomatic Institute. Consultants: Marietta Arabadjieva, Asia, Australia, and Oceania Directorate, and Ambassador Peter Vodensky, director, Foreign Political Planning, Information, and Coordination Directorate, Ministry of Foreign Affairs.

cubic meters of natural gas.[2] While, however, the entire volume of energy resources hidden at the sea bosom still remains a mystery, the already established advantages of South China Sea reveal an abundance of bio resources that account for one tenth[3] of the fish resources worldwide. This quantity could not only suffice to “feed” the densely populated region but could also contribute largely to the Chinese exports in which the share of fish products is really significant.

In actual fact, the control over the sea lanes in South China Sea is of key significance to the successful functioning of the Chinese economy. The strategic Malacca Strait does not only let the energy supplies coming from the Persian Gulf and the African countries, so needed by China, pass freely into the closed sea but it also serves as a transportation channel for a large portion of the world trade. However, should this trade route become inoperable all out of a sudden, this is going to make the Chinese energy independence and the country’s commercial successes rather vulnerable. Being aware of that, China has taken the necessary steps to diversify its energy corridors by building an oil pipeline connecting the country with Kazakhstan, a gas pipeline connecting it with Turkmenistan and Russia, and has also launched an impressive infrastructure project entitled “The New Silk Road”.

On the other hand, China’s new foreign political course has been partially due to a number of difficulties that the new government in Beijing has to deal with. The ageing population resulting from the “one-child policy” introduced in the 1980s, the air pollution problem in the Chinese megapolises, the rampant corruption, and the religious unrest of the Muslim minority in the Xinjiang-Uyghur autonomous region are just few of the challenges that Beijing is currently faced up with. The accrual of such challenges, as well as the time needed to overcome them, causes domestic tension that leads to strengthening of nationalism and the spread of ideas inspired by the country’s imperial past, as well as by Chino-centrism. The invigoration of these processes has also been in full conformity with the “Chinese dream” – an idea launched by President Xi at the beginning of his term of office and involving a desire, disguised properly in an eloquent ideological form, that the one-time glory of the most populous country in the world should return.

 

  • China’s current relations with Vietnam

The problem in these relations boils down to Beijing’s assertions that the disputed territories represent historically part and parcel of China, thus placing them within the so called “nine-dash line”[4] which encompasses the largest part of the sea basin, along with a substantial part of China’s neighboring countries’ exclusive economic zones (pursuant to the United Nations Convention on the Law of the Sea[5]). The tension caused by the lack of any maritime delimitation, as well as by the claims of both the Vietnamese and the Chinese authorities to the relevant territories, exacerbated sharply in May, 2014, when an oil platform belonging to the Chinese National Oil Corporation was placed in the territorial waters of the Paracel Islands some 120 nautical miles off the Vietnamese shore for the purpose of exploring for crude oil and natural gas within the disputed waters. This act resulted in clashes between some vessels belonging to the two countries and a Vietnamese vessel was shelled by a water cannon. The tension between the two countries continued until the oil platform was withdrawn in July, 2014, however, in the mean time, the Vietnamese public opinion was seriously shaken, as Beijing’s act was interpreted as an act of aggression against the sovereign Vietnamese territory. As a result, there was a series of anti-Chinese protests and riots in both Hanoi and Saigon which involved attacks against some Chinese factories and industrial areas and claimed over 20 victims. The security in the region was seriously undermined by the generation of such feelings, as well as by the historical mistrust accumulated between the two countries as a result of Vietnam’s centuries-long endeavors to get out of the political shadow of its powerful Northern neighbor, especially in the wake of the 1979 war between the two countries.

Indicative of the lack of trust between the two neighboring countries are the incessant increases in their defense budgets over the past years. Especially eloquent in this respect are the dynamic increases in the funds allocated for rearmament, as well as for boosting the fighting efficiency of the Chinese army. In the spring of 2014, Beijing announced that it was increasing its defense budget by 12.2 per cent in relation to the previous year, while China’s current budget amounts to $132 billion[6]. The much higher expenditures should not be necessarily interpreted as a preparation for an armed settling of China’s territorial dispute with its neighbors because one should bear in mind the close relationship between the country’s rapid economic growth and the similar development taking place in the military field as a result of the said growth. For example, China’s military expenditures account for only 2 per cent of the country’s GDP, which is far below the expenditures of a number of other countries, among these the US, the Russian Federation, and some others. In actual fact, the objective of China’s increased military budgets is to produce on the country’s rivals a rather psychological effect, deterring in this way their aspirations and facilitating, at the same time, China’s tactics to gradually change the situation in South China Sea, thus providing favorable conditions for justifying its own territorial claims.

In putting its strategic vision into effect, China has been building small artificial islands in the Spratly archipelago which, according to a number of analysts, could make it possible for the country to establish there bases that could exercise control over the adjacent maritime areas in the long run. There have also been some regular mechanical interventions that fit in perfectly with China’s vision of a gradual modification of the situation by means of individual cases that would be hardly considered to be casus belli. According to Ronald ORourke, a naval analyst of the US Congress Research Service, the Chinese “cabbage strategy”[7] has been aiming to gradually achieve small changes in the balance of powers in the relevant territorial waters, gaining, over time, a strategic advantage – by analogy with the leaves of a cabbage that secure, one by one, the protection of the disputed islands. This must have to do with the traditional way of thinking of the Chinese strategists who were compared by the former US State Secretary, Henry Kissinger, with the “encircling figures” of the popular Chinese game, Weiqi, with its concept of putting in a strategic siege by building an advantage very, very patiently[8]. These activities have been constantly supported by patrolling fishing and coast guard vessels. In order to make the actions of the Chinese maritime agencies more operative and better coordinated in the context of the maritime disputes, in 2013, President Xi Jinping amalgamated the then existing several specialized agencies into one unit calling it “Public Oceanic Administration”.

The dynamic developments in South China Sea have raised the following questions: to what extent are the Chinese actions going to affect the American interests in the region and how are they going to affect the rapprochement between Hanoi and Washington. This kind of developments is most probably going to enhance China’s apprehension that the country is going to be surrounded by a coalition of hostile states. In actual fact, a hypothesis like this one does not seem to be deprived of any logic bearing in mind the talks held in October, 2014, between the American State Secretary, John Kerry, and his Vietnamese counterpart. During these talks, they negotiated a partial removal of the arms embargo against the naval equipment that the American administration had imposed on Hanoi with respect to the 1970s war in Vietnam.

 

  1. China’s relations with the Philippines

The model of development of the relations between China and the Philippines has been somewhat more specific. The Philippines are the other country in this region that has taken vigorous action in its attempts to curb the attacks of the new Chinese foreign policy with respect to the territorial disputes. An objective evaluation of the relations between the two countries has to be based on the vast differences in their military potential bearing in mind the fact that the Philippine army is among the most poorly armed and weak armies in Asia. In the context of the territorial dispute which the two countries have been having over the Spratly Islands and the Scarborough Shoal, this strategic vulnerability has been offset by Manila’s allied relations with Washington which has been further backed by the cooperation agreement in the area of defense that was negotiated this year, as well as by another agreement on the provision of American military support. In this context, it could be argued that the Philippines are already part and parcel of the US China deterrent system in the Pacific and, as such, they create the impression of an enemy that the Chinese navy is going to avoid any confrontation with.

Having no clear idea about the extent to which the US are prepared to intervene in a potential conflict to the benefit of their ally, after the election of the new Chinese leadership, Beijing has taken some cautious steps in order to verify the extent of Washington’s commitment. Since the summer of 2014, there has been yet another point of conflict between China and the Philippines, in addition to the above mentioned artificial islands in the Spratly archipelago that had infringed upon the interests, and had triggered the protests, not only of the Philippines, but also of Taiwan, Brunei, and Malaysia. In pursuance of the cabbage strategy, some Chinese vessels encircled the “Sierra Madre” Philippine boat which had been used by a regular garrison since 1999 for the purpose of exercising symbolic control over the nearby Second Shoal of the island of Thomas. The Chinese presence in the shoal located in a Philippine exclusive economic zone was aimed to hinder both the garrison’s shifts and supplies forcing it to withdraw from the strategic shoal in the long run. The maneuvers of Beijing’s navy in the region, along with the deployment of Chinese troops in the Scarborough Shoal in 2012, further strained the bilateral relations and brought about new apprehension for the security in the region. All this created a wave of nationalism in Manila, aimed at protecting the national interests, while the Philippine government even made an official decision to rename the Eastern half of South China Sea Western Philippine Sea. In a conversation during an ASEAN (Association of South-East Asian Nations) summit this year, the Philippine President, Benigno Aquino III, compared the Chinese attempts with what Nazi Germany had done in relation to Sudetenland prior to the outbreak of World War II[9].

After Manila had realized that it could not resolve the conflict by military means, the Philippines decided to internationalize the issue and refer it to the Permanent Court of Arbitration in The Hague. The compelling arguments put forward by the Philippine diplomacy in conformity with the rules of Sea yielded apparent precedence to Manila. Being well aware of this, the Chinese authorities decided to abandon the trial in The Hague claiming that the acts of their neighboring country were going to have a negative effect on the bilateral relations and accused Manila of having violated the principles of the “Declaration on Conduct of the South China Sea Countries” adopted by ASEAN in 2002. According to this declaration, all disputes have to be resolved on the basis of bilateral negotiations between the affected countries. In this context, the Chinese foreign ministry disseminated, on December 7, 2014, an official document substantiating the reasons for China’s refusal to participate in the forthcoming trial. In its arguments, Beijing emphasized the commitment it had made to try and resolve the problem on the basis of bilateral negotiations. In addition, it also asserted that, essentially, as the case concerned the territorial sovereignty of a couple of maritime areas, it was not under the jurisdiction of the court. Notwithstanding China’s refusal to participate, the court has to come up with a decision not earlier than the end of 2015. Meaning that China’s diplomacy still has the time to influence the process in one way or another – either through lobbying on an international level or by introducing mechanical changes in the South China Sea configuration thus justifying the country’s claims in this particular part of the sea basin.

 

  1. The Chinese influence over ASEAN

The status quo established in the sea basin opens up more options to China rather than to the country’s regional rivals. It fully corresponds to China’s interests and reflects the country’s desire to occupy the geopolitical place it has deserved in conformity with its new role of a global leader. There could be a possible change in the situation to the detriment of China only if the ASEAN member-states manage to unite their positions in a regional format, thus speaking with one voice. This is exactly what they have been doing taking pains to elaborate a “Code of Conduct in South China Sea”. There are, however, two major obstacles in the way of implementing a common policy of this kind. Firstly, some of the countries involved have competitive claims with resects to the same islands. In addition, one should not forget Beijing’s strong economic ties with the countries in this region which it has been using as an instrument to impose its own interests. This has been further facilitated by the negotiated free trade agreement. China is a major investor in the economies of most of the ASEAN member-states which is further confirmed by the fact that nine out of the ten member-states have already joined the China-initiated Asian Infrastructure Investment Bank, having a capital of over $50 billion. Only a couple of days ago, Indonesia was the last country to join. By placing its rivals in the South China Sea in economic dependence, Beijing has been influencing directly their lack of interest in possible expansionist acts in relation to the Chinese positions.

 

VІ.      Three scenarios for the future development of the conflict

On the basis of the above, we could formulate three major scenarios for the further development of the disputes over the individual groups of islands in South China Sea in the nearest future. The intermingling of a large number of factors, interests and processes in the main line of the conflict makes it possible for two of the options to materialize simultaneously in the course of time or there could be a situation combining some of the main characteristics of the three scenarios. In view of the possible catastrophic economic consequences not only for this region, but also for the entire world, which could result from a possible escalation of the tension into a large-scale armed conflict, we could conclude that such a pessimistic development of the situation could be hardly possible.

 

Scenario No 1. The South-East Asian countries are going to converge their positions in order to be able to counter China’s invigorated foreign policy.

The substantial increases in China’s military and political superiority could provide the necessary impulses to the ASEAN member-states to overcome their differences and concentrate on curbing China’s aspirations in South China Sea. Indonesia has already been making such timid attempts in its capacity of a country somewhat distanced from the territorial disputes and endeavoring to assume the role of a mediator between ASEAN and China. By using, to a much greater extent, the potential of the regional format, these countries could also involve the US and Japan in a process of closer military, political, and economic cooperation. The latter is of a more specific significance as it is, in fact, an alternative to the Chinese economic influence in this region. The establishment of a common front against China, however, is not going to help foresee with certainty the nature of China’s reaction; and yet, it could be claimed that there are significant chances for these acts to make China rethink its own policy. The implementation of this scenario is going to involve mutual compromises and a constructive dialogue which, bearing in mind the competing claims of some of these countries, is also going to involve some serious efforts.

 

Scenario No 2. The court trial against China is going to have a positive outcome for the Philippines.

China seems to be attaching great significance to the future outcome of the court trial in spite of the fact that it does not want this issue to be tackled and decided by the international community. Beijing has declared openly that it is not going to take into consideration the future decision of the Permanent Court of Arbitration in The Hague in relation to its territorial dispute with the Philippines. The actions taken by the Chinese authorities reflect the apprehensions in the Chinese capital; they have also been an attempt to delay or hinder, in one way or another, the decision of the court. This is yet another proof that China is well aware of the possible consequences which a positive outcome in The Hague for the Philippines is going to have. The announcement of such a positive outcome does not necessarily guarantee that the Chinese authorities are going to abide by the decision, notwithstanding the fact that China is among the signatories to the United Nations Convention on the Law of the Sea. In any case, any refusal on the part of Beijing to abide by such a decision is bound to damage China’s prestige internationally. In addition, a scenario like this one could make all the countries having claims on China more confident and is going to urge them to redirect their efforts and initiate court proceedings in a way that is going to guarantee the interests of each and every Chinese neighbor that has been affected by the People’s Republic of China.

 

Scenario No 3. There will be gradual changes in South China Sea’s status quo to the benefit of Beijing.

The implementation of this scenario will largely depend on the success of Beijing’s tactics to act by means of hardly perceptible multifaceted maneuvers that are in a position to accumulate an all-round strategic change in the balance of powers to its own benefit. This is going to involve a step-by-step ousting of the court trial and bringing it to an impasse, exactly as a result of the changed situation in the group of islands, as well as of the court judges finding it impossible to make an adequate decision. This is going to boost China’s self-confidence and Beijing will continue to use delicate diplomatic and economic techniques in order to prevent any future rapprochement between its rivals on an anti-Chinese basis. In this way, the People’s Republic of China is going to establish its long-desired model whereby Beijing, by avoiding any direct conflicts, will be in a position to gradually gain psychological and political advantage, getting the upper hand over all its neighboring countries.

 

VІІ.     Conclusions

On the basis of what has been said thus far, one can draw the conclusion that, after Xi Jinping had assumed power, China has been actively trying to materialize its greatly increased economic power, wishing very much to assume the geopolitical role of a world power that it has already deserved. In a speech delivered in March, 2014, President Xi referred to the observations made by Napoleon, the military commander, in relation to China. He said Napoleon had compared the country with a sleeping lion. This sleeping lion is already wide awake, pointed out in his speech the Chinese leader; it is, however, a “peace-loving, nice, and civilized lion.”[10] In actual fact, inspired by varied domestic political factors, China has been employing well thought-out strategic moves aimed to significantly limit the influence, as well as to weaken the positions, of its rivals within the region of the sea basin. The analysts are unanimous in saying that, at this stage, the most populous country in the world does not have the resources to confront militarily and successfully the United States. This is going to force China, at least in the foreseeable future, to go on using the above mentioned tactics which will enable the country to win patiently positions in South China Sea. This is how Beijing is going to attain its ultimate objective – to put its rivals in a “zugzwang situation” where they have lack of choice in what to do.

We also need to point out here that the Chinese moves still meet with some resistance. The most skilled strategy has been used by the Philippines which country, being deprived of any possibility to compete militarily with China, has been seeking an alternative solution by attacking the weak spots of its rival with the help of the international legal arsenal. In this context, it is the court trial in The Hague that has the greatest potential to change the course of development of the territorial disputes in South China Sea.

 

VІІІ.   Bulgaria’s position on the disputes in South China Sea

Bulgaria’s position is in full harmony with the positions of its partners from the Euro-Atlantic community. Sofia has already expressed its anxiety about the mounting tension in South China Sea and has emphasized the necessity that the international norms should be obeyed, the maritime security has to be preserved, and the vessels in the disputed territories should be left to move freely. Bulgaria has not sided with anybody involved in the conflict. However, the country has appealed to all the states involved to demonstrate self-control, as well as to try and find peaceful means and techniques that could contribute to getting the situation back to normal and to eventually put an end to the dispute, stressing, in this context, the role of the international legal norms, first and foremost, the role of the United Nations Convention on the Law of the Sea. Bulgaria has also welcomed the ASEAN member-states’ initiative to elaborate a “Code of Conduct in South China Sea” by attaching to the implementation of this document priority significance in the area of resolving territorial disputes. Bulgaria’s historical close economic relations with China and Vietnam, which are parties to the dispute, have also helped the country assume this position. Bulgaria’s friendly relations with the South-East Asian states, the economization of the country’s foreign policy by strengthening its trade and economic relations with the Asian countries, as well as the lack of any desire on the part of the People’s Republic of China to internationalize the issue, make us believe that the current Bulgarian position is the right one and, therefore, it has to be preserved.

References

Jordanov, Y. The People’s Republic of China – from a regional authority to a global “counterbalancing” power? In: Power centers in the international relations and the polarity issue of the 21st century. S., 2014.

Kissinger, H. About China. S., 2012.

Economy, Elizabeth C. China’s Imperial President. Xi Jinping Tightens His Grip. In: Foreign Affairs, November/December 2014.

The Mission for Manila. A conversation with Benigno Aquino III. In: Foreign Affairs. November/December 2014 issue.

The Pacific Age. Special report on the Pacific. In: The Economist. November 15-21, 2014.

Stratfor Global Intelligence. China’s moves in South China Sea: Implications and opportunities. November 10, 2014.http://www.stratfor.com/analysis/chinas-moves-south-china-sea-implications-and-opportunities#axzz3KZbgcQM9

http://www.eia.gov/countries/regions-topics.cfm?fips=scs – Report of the American Energy Information Administration on the South China Sea energy resources.



APPENDIX

china002

Boundaries of the Chinese territorial claims in South China Sea (the so called “nine-dash line” in red), together with boundaries of China’s neighboring countries exclusive economic zones. The Spratly and the Paracel Islands, as well as the Scarborough Shoal, are also indicated on the map.

 

 

 

Information source: Your rules or mine? The Economist. November 15-21, 2014.

 

 

[1]Kissinger H., About China. Sofia, Troud Publishers, 2012, p. 383.

[2]http://www.eia.gov/countries/regions-topics.cfm?fips=scs

[3]http://www.stratfor.com/analysis/chinas-moves-south-china-sea-implications-and-opportunities#axzz3KZbgcQM9 – StratforGlobalIntelligence. China’s moves in South China Sea: Implications and opportunities. 10 November 2014.

[4] See Appendix.

[5] The United Nations Convention on the Law of the Sea was signed in 1982 and entered into force in 1994. It introduced the notion of “exclusive economic zone” meaning a maritime area reaching 200 nautical miles off the relevant shore – from the point from which the territorial sea is measured. The natural resources within this zone shall be kept and exploited by the country to whose sovereign territory the relevant maritime area belongs.

[6]http://news.xinhuanet.com/english/special/2014-03/05/c_133162589.htm. China’s defense budget to increase to 12.2 pct in 2014.

[7]The Economist. The Pacific Age. Special report on the Pacific. p. 12. November 15-21 2014.

[8]Kissinger, H. About China. Sofia, 2012, pp. 36-37.

[9]Foreign Affairs. The Mission for Manila. A conversation with Benigno Aquino III. November/December 2014 issue. p. 67.

[10]Economy, Elizabeth C. China’s Imperial President. Xi Jinping Tightens His Grip. In Foreign Affairs, November/December issue. p. 88.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>